Смъртоносно

Емили потрепери, когато почувства стоманения, убийствен поглед на Али върху себе си. Ето я най-после. Истинска. Жива. С болнав вид и твърде слаба, дънките висяха около бедрата й, ръцете й бяха като клечки за зъби, жилите и вените изпъкваха на шията й. Лицето й беше изцапано, косата й бе лишена от блясък и един от предните й зъби беше изгнил, разваляйки усмивката й. Сякаш някой беше драскал с химикал по Мона Лиза. Красиво момиче, най-красивото момиче, предизвикващо завистта на всички, обожавано от самата Емили. Сега се беше превърнала в почерняла руина. В извратена откачалка. После Емили се обърна към Ник. Дерик. В това нямаше никакъв смисъл. Емили не можеше да повярва, че това е любимият й довереник, момчето, което й беше помогнало да изкара онова безрадостно лято. Беше й предложил да я спаси от общежитието на Карълайн. Но сега той я гледаше студено, със зловеща, непозната усмивка на лицето. Тогава тя се сети още нещо: Дерик познаваше Гейл. Той беше работил като озеленител в дома й през онова същото лято. Затова Гейл се беше обърнала фамилиарно към него в нощта, когато я беше убил. Сигурно се беше зачудила какво търси точно Дерик на автомобилната алея към дома й.

Али махна с пистолета, застанала твърдо на прага на входната врата, единствения им изход навън.

— В ъгъла има капак на пода. Отивайте при него. Веднага.

Те закараха момичетата до скритата врата в пода. Ник дръпна ръждясалата й дръжка и я отвори. В мазето се спускаше стълба. Забелязваше се ивица слаба светлина. Отвътре излезе странна, сладникава миризма, която накара Емили да се закашля.

— Каква е тази миризма? — избъбри тя.

— Без въпроси. Слизайте долу — нареди Али, притискайки дулото на пистолета в гърба на Ариа.

Разтреперана, Емили заслиза по стълбите, като на два пъти едва не падна. Спенсър, Ариа и Хана я последваха. Когато краката на Емили стъпиха на земята, тя се огледа. Намираха се в тесен коридор. Нямаше нищо, освен четири стени. Сладникавата миризма беше по-силна, наситена и почти задушаваща, а във въздуха се носеше смущаващо съскане — може би още от сладникавата отрова насищаше помещението. Емили се изкашля няколко пъти, но това като че ли не помагаше. Спенсър дишаше тежко. Ариа беше пребледняла.

Фигурите на Али и Ник танцуваха пред очите им, докато двамата се спуснаха последни по стълбата, затваряйки капака над главите им.

— И така, момичета — каза Ник, озъбвайки се в крокодилска усмивка. — Все още ли сте объркани?

Никой не се осмели да се обади, макар Емили да беше сигурна, че те са също толкова объркани, колкото и тя.

— Ти ме последва в Исландия — обяви Ариа.

Ник сви рамене.

— Май да.

— Ти също ли беше там? — погледна Ариа към Али.

Али просто се подсмихна, без да отговори. Сигурно бе решила, че не е нужно да отговаря.

— Ти ли вкара Ноъл в бараката? — прошепна Ариа с насълзени очи.

Ник скръсти ръце на гърдите си. Отново същата самодоволна усмивка.

Емили примигна, главата й едва се държеше изправена. Не усещаше и краката си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Когато ви намерят — обясни Али с любезен глас, — те ще си помислят, че това е вашият олтар в моя чест.

Очите на Спенсър проблеснаха.

— Никога не бихме направили олтар в твоя чест.

— О, стига. — Али завъртя очи. — Вие ме обичате. Винаги сте ме обичали. Аз съм единственото нещо, за което мислехте през последните няколко години. Това ще си помислят ченгетата, когато намерят труповете ви тук. Собственият ви план за самоубийство, последна почит пред moi⁴.

Емили положи огромни усилия да се обърне и да погледне ужасено най-добрите си приятелки. Мислите й се движеха бавно, но всичко си идваше на мястото. Ченгетата. Олтар на Али. План за самоубийство. Когато полицаите ги откриеха — ако изобщо ги откриеха — щеше да изглежда сякаш са се самоубили заради — в чест на — Али. Защото бяха обсебени от нея.

Емили са хвана за главата, която пулсираше от болка.

— Какво си направил? — попита тя Ник. — Пуснал си нещо във въздуха, нали? Нещо отровно, което ще ни убие.

— Може би да, а може би не — подразни я Ник.

— Не мога да дишам — избъбри Спенсър. — Спри го.

Ник поклати глава, после посегна назад и сложи нещо на лицето си. Приличаше на противогаз. Подаде друг на Али и тя също си го сложи. Напрежението им изчезна, щом поеха от чистия въздух. Пластмасовите стъкла се замъглиха. Той не спираше да си поема дълбоко дъх и ги гледаше подигравателно.

След известно време Емили започна да изпитва болка при всяко поемане на дъх. Тя усещаше как клетките в тялото й жужат, цвърчат и бавно се предават. Приятелките й започнаха да се гърчат; очевидно страдаха също като нея. Очите на Емили се напълниха със сълзи. Това беше краят. Тя го чувстваше. Но аз имам нужда от повече време, пищеше мозъкът й. Не можеше да умре точно сега. Не можеше да позволи на А. да спечели.