Снежен крах

Хората се отдръпват встрани — нещо огромно и неумолимо се врязва в тълпата и разбутва аватарите. В „Черното слънце“ едно-единствено нещо притежава способността да разбутва така хората, и това е демонът-бияч.

Щом се приближават, Хиро вижда, че са цяло ято демони, летящи в клин — горили в смокинги. Ама истински горили. И май са се насочили към Хиро.

Той се опитва да се отдръпне, но бързо се нахаква в нещо. Май Бигбордът най-сетне го е вкарал в беля. Тръгва към изхода.

— Дей5ид — подвиква той. — Спри ги, пич. Ще престана да го използвам.

Всички хора наоколо са се вторачили зад гърба на Хиро с лица, огрени от хаос от яркоцветни светлини.

Хиро се обръща към Дей5ид. Но Дей5ид вече го няма.

Вместо Дей5ид там има само трепкащ облак лоша дигитална карма. Той е толкова ярък, бърз и безсмислен, че направо да те заболи като го гледаш. Става ту цветен, ту черно-бял, а когато е цветен, се носи като побеснял по спектъра, сякаш обстрелван от мощни диско-прожектори. И не се задържа в границите си — тънки като косъм пикселни линии постоянно се изстрелват от едната страна, минават през цялото заведение и пробиват стената. Не е толкова организирано тяло, колкото центробежен облак от линии и многоъгълници, чийто център не може да го удържи и изстрелва ярки парчета телесен шрапнел из цялата зала, които се врязват в хорските аватари, трепват и изчезват.

Горилите не се впечатляват. Те бъркат с дългите си космати пръсти в разпадащия се облак, успяват някак си да го гепят и го отнасят покрай Хиро към изхода. Хиро го поглежда и мярва нещо, което много прилича на лицето на Дей5ид, гледано през купчина стъкла. Мярва го само за миг. После аватарът изчезва, сръчно изритан през вратата, и се издига над Улицата в дълга плоска дъга, която го запраща отвъд хоризонта. Хиро поглежда към масата на Дей5ид — празна, наобиколена от слисани хакери. Едни са шокирани, други се мъчат да не се разхилят.

Дей5ид Майер, върховният повелител на хакерите, отецът-основател на протокола на Метавселената, създател и собственик на световноизвестното „Черно слънце“, току-що преживя системен срив. Изхвърлен е от собствения си бар, от собствените си демони.

10

Второто-третото нещо, което научиха, докато се обучаваха за Куриери, беше как да отключиш чифт белезници. Белезниците не са замислени като приспособления за дългосрочно задържане въпреки милионите клиенти на Дранголника. А отдавнашният статус на скейтърите на репресирана етническа група означава, че всички те вече владеят до някаква степен изкуството на измъкването.

Първо най-важното. По униформата на Уай Ти висят много и най-различни неща. Униформата има стотина джоба — големи плоски джобове за пратки, мънички тесни джобове за екипировка, джобове, вшити в ръкавите, по бедрата, по пищялите. Напъханите по тези най-разнообразни джобове уреди обикновено са маломерни, сложни и леки: писалки, маркери, фенерчета, джобни ножчета, шперцове, скенери за баркод, сигнални ракети, отвертки, Течни стави, палки-зашеметители и прожектори. В джоба на дясното й бедро е пъхнат калкулатор, служещ едновременно и за таксиметър и секундомер.

На другото й бедро е личният телефон. Докато управителят заключва вратата на горния етаж, телефонът зазвънява. Уай Ти го откачва със свободната си ръка. Майка й се обажда.

— Здрасти, мамо. Добре, а ти как си? У Трейси съм. Да, ходихме в Метавселената. Помотахме се из един базар на Улицата. Голяма гмеж. Да, сложих си хубав аватар. Не, майката на Трейси ми обеща да ме закара вкъщи по-късно. Но може да се отбием за малко в „Пътешествието“ на „Виктъри“… Добре тогава, лека нощ, мамо. Да, добре. И аз те обичам. Доскоро.

Тя натиска бутона, прекъсва разговора с мама и за части от секундата набира нов номер.

— Роудкил — казва тя.

Ревове. Това е свистенето на въздуха, трупащ се върху микрофона на личния телефон на Роудкил при някаква ужасяваща скорост. Чуват се и надпреварващото се свистене на многобройни автомобилни гуми по паваж, прекъсвано от перкусиите на дупките. Явно кара по изровената „Вентура“.

— Здрасти, Уай Ти — обажда се отсреща Роудкил. — К’о ста’а?

— С тебе к’о ста’а?

— Сърфирам по „Тура“. Ти?

— Кисна в Дранголника.

— Леле! Кой те тикна там?

— МетаЧенгетата. Вързаха ме на вратата в Бели колони със сополив пищов.

— Леле, а стига бе! Кога излизаш?

— Скоро. Можеш ли да наминеш да ми помогнеш?

— Как да ти помогна?

Мъже.

— Нали се сещаш, да ми помогнеш. Нали сме гаджета — напомня му тя. Говори съвсем просто и ясно. — Ако ме гепят, предполага се, че ти ще дойдеш и ще ми ми помогнеш да се измъкна оттам. — Това не го ли знае всеки? Тия родители вече на нищо ли не учат децата си?

— Ами, хм, такова, ти къде си?

— В „Купи и отлети“ номер 501 762.

— Тръгнал съм към Бърни с една суперултра.

Т.е. към Сан Бернардино. Т.е. с пратка със суперултрапредимство. Т.е няма да те огрее.

— Добре, благодаря, нямаше нужда.

— Извинявай.

— Спокойно сърфиране — пожелава му Уай Ти. Традиционното саркастично сбогуване.

— Не спирай да дишаш — отвръща той. Ревът рязко секва.