Снежния човек

— Когато нещо сломи смелчагите, те го преживяват много трудно.

— Защо?

— Сигурно защото не са свикнали да губят контрол.

Катрине кимна, без да вдига очи от чашата с логото на Полицейския спортен клуб.

— Ти също си маниак на тема контрол, Хари. Никога ли не изтрещяваш?

Чак сега Катрине го погледна. „Навярно силният пламък в ирисите ѝ придава синкав блясък на склерите“, мина му през ума. Посегна да извади кутията с цигари.

— И още питаш! Аз съм от отбора на свикналите да губят контрол. Цял живот тренирам само как се изтрещява. Имам черен колан по откачане.

Тя се усмихна леко.

— След изследвания на мозъчната активност на професионални боксьори учени установили, че те губят съзнание няколко пъти по време на мач. За секунда-две. Но не падат на земята. Сякаш тялото им, свикнало с краткотрайните припадъци, поема контрола над ситуацията и ги държи на крака, докато дойдат в съзнание. — Хари си извади цигара. — Аз също изпаднах в шок при гледката във вилата. Просто моят организъм се е научил с годините, че рано или късно ще си възвърне контрола.

— И какво правиш, за да не излезеш от строя? — Катрине отметна кичур от лицето си.

— Съветвам те да последваш примера на боксьорите. Не се съпротивлявай на удара, движи се в неговата посока. Ако случващото се на работното ти място те разстройва, не го игнорирай. Няма как да избегнеш стресовите ситуации. Затова ги поемай една по една и ги пропускай да минат през теб като през шлюзовете на язовир, не им позволявай да се събират и после да срутят стената на душевното ти равновесие.

Хари лапна цигарата.

— Знам, че всичко това са ти го казвали, докато си била на стаж в полицията. Сега идва най-съществената част от моята „лекция“. Докато изпускаш парата обаче, непременно трябва да си дадеш ясна сметка какво ти струва всичко това; дали те съсипва.

— И какво да направя, ако ме съсипва?

— Намери си друга работа.

Тя го изгледа продължително.

— А ти как постъпи, Хари? Как постъпи, когато си даде сметка, че работата те съсипва?

Хари захапа леко филтъра. Меката суха хартия се отърка о зъбите му. Имаше чувството, че разговаря със своя сестра или дъщеря. Двамата с Катрине сякаш бяха направени от един материал: твърд, неподатлив, тежък, с големи пукнатини.

— Отказах се да си сменям попрището — отвърна той.

— Знаеш ли, Хари… — усмихна се широко, протегна ръка, дръпна цигарата от устата му и се наведе над масата, — понякога ми се струва…

Вратата на столовата се отвори рязко и вътре влетя Холм.

— „ТВ2“ — съобщи той. — По новините излъчиха репортаж със снимките и имената на Рафто и Ветлесен.

И хаосът започна. Беше единайсет вечерта, но късният час не попречи на журналисти и фотографи да напълнят за нула време фоайето на Главното управление. Всички те чакаха ръководителят на разследването Еспен Лепсвик, началникът на Отдела за борба с насилието, началникът на криминалната полиция, началникът на Главното управление или изобщо който и да е да слезе при тях и да обясни какво се случва. Във фоайето се разнасяше възмутен ропот: полицията е длъжна да запознае обществеността с новостите в този крайно сериозен, разтърсващ и увеличаващ многократно вестникарските тиражи случай.

Застанал до парапета в атриума, Хари ги наблюдаваше. Репортерите вече точеха жадно лиги като озверели акули, информираха се един друг, подливаха си вода, помагаха си, блъфираха и дебнеха. Някой чул ли е нещо ново? Тази вечер ще дадат ли пресконференция? Поне импровизирано съобщение до медиите? Ветлесен прибрал ли се е от Тайланд? Наближаваше крайният срок за приключване на броя.

Хари прочете някъде, че английската заемка „deadline“ — краен срок — идва от времето на Американската гражданска война. Тогава поради липса на заграждения, зад които да затворят военнопленниците, войниците ги събирали на едно място и теглели черта. Именно тази черта нарекли „deadline“6, защото застрелвали всеки, дръзнал да я прекрачи. Журналистите във фоайето на Главното управление, жадни за сензации, приличаха много на военнопленниците от Гражданската война: и те не смееха да мръднат от мястото си заради „deadline“, поставен от редакционната колегия.

Хари вървеше към залата за съвещания, когато мобилният му телефон звънна.

— Прослуша ли съобщението, което оставих на гласовата ти поща? — попита Матиас.

— Не ми остана време. Тук е лудница. Става ли да се чуем по-късно?

— Разбира се. Исках да ти кажа нещо важно за Идар, защото разбрах от новините, че полицията го издирва.

Хари веднага премести телефона в другата си ръка:

— Слушам те.

— Днес сутринта Идар ми се обади да ме пита за карнадриоксид. И преди се е случвало да се консултира с мен за лекарства, фармацията винаги му е куцала. Притесних се, защото карнадриоксидът е животоопасен медикамент. Исках да те уведомя.

— Да, добре правиш — Хари изрови парче молив и трамваен билет от джобовете си. — Карна…?