Снежния човек

Хари остави чинията с тортата и стана. Някой докосна рамото му.

— Проверих — докладва Холм. — Ветлесен е бил десняк.

Чу се съскането на въглеродна киселина от отворена бутилка бира. Подпийнал, Скаре се приближи и прегърна Холм:

— Има приказка, че десняците живеели по-дълго от леваците. Да, ама не важи за Ветлесен. Ха-ха!

Скаре се отдалечи да сподели хрумването си с други колеги, а Холм погледна въпросително Хари.

— Тръгваш ли си?

— Ще се поразходя. Може да се видим във „Фенрис“.

Хари стигна до вратата, но Хаген го хвана за лакътя.

— Изчакай още малко — прошепна той. — Началникът на Главното управление ще слезе да каже няколко думи.

Хари изгледа шефа си. Явно погледът му бе достатъчно красноречив, защото Хаген веднага пусна ръката му като опарен.

— Само ще отскоча до тоалетната — излъга Хари.

Хаген се усмихна и кимна.

Хари си взе якето от кабинета и бавно слезе по стълбите. Излезе от сградата и тръгна надолу към улица „Грьонланслайре“. Из въздуха танцуваха рехави снежинки, на възвишението Екеберг блещукаха светлини, като далечна песен на кит се чуваше воят на сирена. Двама пакистанци, съдържатели на съседни магазини, се караха на висок глас, докато снегът се стелеше върху портокалите по щандовете им. На площад „Грьонлан“ пиян мъж се олюляваше заплашително и пееше моряшка песен. Хари усещаше във въздуха невидимото присъствие на нощните нашественици и се питаше дали е безопасно да се скита по улиците в късния час. Господи, как обожаваше този град!

— Ама ти тук ли си? — изненада се Ели Квале.

Трюгве четеше списание, седнал на кухненската маса.

От радиото се чуваше тих говор. Тя се канеше да го пита защо не е при баща си във всекидневната, но съобрази, че в решението му да поседи при майка си няма нищо странно. Поне теоретически. Ели си наля кафе и се разположи мълчаливо на другия стол. Колко хубав ѝ се стори синът ѝ. Преди раждането му си мислеше, че ще го намира отблъскващ, но сгреши.

— В Норвегия мъжете вече не представляват пречка жените да се развиват в професионален аспект — обясняваше гласът по радиото. — Сега проблемът е друг: фирмите полагат неимоверни усилия, за да спазят залегналия в закона задължителен баланс между мъже и жени в персонала, но се сблъскват с хроничното нежелание на повечето представителки на нежния пол да заемат пост, където има риск да оспорят професионалната им компетентност и да ги подложат на критика, без да имат зад кого да се скрият. Съвременните жени все повече заприличват на хлапета, които принуждават с рев родителите си да им купят от зеления сладолед с шамфъстък, а после не искат да го изядат.

— Изключително неприятна тенденция — обади се събеседникът в студиото. — Крайно време е дамите да поемат отговорност и да покажат малко кураж.

„Да — помисли си Ели. — Крайно време е, наистина.“

— Днес ходих до магазина и там ме заговориха — сподели Трюгве.

— Ами? — Ели усети как сърцето ѝ се качи в гърлото.

— Попитаха ме дали съм ваш син — твой и на татко.

— А, така ли — уж небрежно подхвърли Ели. Зави ѝ се свят. — И ти какво отговори?

— Как какво? — Трюгве вдигна очи от списанието. — Отговорих „да“, разбира се.

— И как изглеждаше този мъж?

— Добре ли си, мамо?

— Защо?

— Виждаш ми се пребледняла.

— Нищо ми няма, слънце. Как изглеждаше мъжът, казваш?

— Не споменах, че е бил мъж, нали?

Трюгве отново се задълбочи в списанието. Ели стана и изключи радиото, където женски глас благодареше на министъра на икономиката и на Арве Стьоп за задълбочения анализ.

Ели се загледа как в мрака няколко снежинки се лутат наляво-надясно, без посока и сякаш неподвластни на гравитацията и на собствената си воля. Просто щяха да се приземят, където ги изпрати случайността. А после щяха да се разтопят и да изчезнат. В това имаше нещо успокоително.

Ели се изкашля.

— Какво има? — попита Трюгве.

— Нищо. Май съм настинала.

Привидно Хари скиташе безцелно из улиците в града. Едва когато се озова пред хотел „Леон“, си даде сметка, че всъщност е вървял натам. Проститутките и наркопласьорите вече дебнеха наоколо. Настъпил бе час-пик. Клиентите предпочитаха да си купят сексуални услуги и дрога преди полунощ.

Хари влезе в хотела. Изплашеното лице на Бьоре Хансен зад рецепцията му показа недвусмислено, че съдържателят го е познал.

— Ама нали имахме уговорка! — възропта пискливо Бьоре с шведския си акцент и избърса потното си чело.

Хари бе забелязал, че лицата на хората, които си изкарват хляба, възползвайки се от чуждото нещастие, неизменно са покрити с лъщяща пот, сякаш се мъчат да покрият липсата на съвест с мазен слой неискрен срам.

— Дай ми ключа за стаята на доктора — нареди Хари. — Не го чакай тази вечер.