Снежния човек

Тапети в кафяви и оранжеви шарки, все едно взети от привиденията на наркоман, покриваха три от стените в хотелската стая, а четвъртата, откъм банята, беше боядисана с черно и изпъстрена със сиви пукнатини и петна от опадала мазилка. Двойното легло имаше вдлъбнатина в средата. Покривката върху него беше твърда, явно за да не пропуска вода и семенна течност, предположи Хари. Махна протритата хавлиена кърпа, метната върху стола до долната част на леглото, и седна. Докато слушаше нервното жужене на града, усети как кучетата се завръщат. Започнаха да лаят ожесточено, да дърпат веригите си, да викат: „Само едно малко питие, Хари, и ще те оставим на мира, ще млъкнем и ще се скрием.“ На Хари никак не му беше до смях, но въпреки това се разсмя. Демоните трябва да се предизвикват, а болката — да се превъзмогва. Хари запали цигара. Димът се изви на кълба към хартиения абажур.

С какви ли демони се бе борил Идар Ветлесен? Дали ги бе водил тук, за да си разчисти сметките с тях, или в хотелската стая по-скоро бе намирал покой? Вероятно Хари и колегите му щяха да открият отговора на някои от въпросите си, но не на всички. Както например и досега не бяха установили точно дали лудостта и злобата са две различни неща, или просто ние, хората, възприемаме като лудост деструктивните прояви, които са извън рамките на разбираемото за нас. Проумяваме, да речем, защо определени хора пускат атомна бомба над град с невинни цивилни граждани, но недоумяваме защо някой би накълцал на парчета лондонска проститутка, сееща зараза и морален упадък.

Боже мой, как му се искаше да обърне едно питие! Само едно, колкото да притъпи остротата на болката, да направи изминалото денонощие по-поносимо в мислите си.

На вратата се почука.

— Да! — извика Хари и се стресна от звука на собствения си разгневен глас.

Вратата се отвори. Подаде се тъмнокожа жена. Хари огледа непознатата. Хубаво, волево лице, възкъсо яке, изпод което се подаваха паласките над стегнатите в кръста дънки.

— Докто̀р? — попита тя с ударение върху втората сричка, както говорят французите.

Хари поклати отрицателно глава. Тя го изгледа и си тръгна. След няколко секунди Хари скочи от стола и се втурна след нея. Жената тъкмо бе стигнала до края на коридора.

— Моля ви! — извика той на английски. — Моля ви, върнете се!

Тя спря. Колебаеше се.

Хари ѝ подаде двеста крони.

Жената влезе в стаята, седна на леглото и изслуша въпросите му с изумление. За злодея Доктор. За оргиите. За децата, които карал да му водят. След всеки въпрос тя клатеше глава с недоумение. Накрая попита Хари дали е полицай. Той кимна.

Тя смръщи вежди.

— Защо задава такива въпроси? — попита тя на развален английски. — Къде е Доктор?

— Доктор е убивал хора — поясни Хари.

— Това не може вярно — отсече тя, след като го изгледа недоверчиво.

— Защо?

— Защото Доктор хубав човек. Помага.

Хари я попита как точно им е помагал Доктор. Жената разказа, че всеки вторник и четвъртък идвал в тази стая с лекарската си чанта, преглеждал нея и приятелките ѝ, изпращал ги да дадат урина, вземал им кръвни проби и ги изследвал за всякакви венерически болести. Давал лекарства на страдащите от често срещани заболявания, които се предават по полов път. Ако обаче някоя жена имала страшната болест, съвременната чума, я пращал в болницата. Доктор им помагал за всякакви неразположения. Отказвал да им взема пари. В замяна искал само да не разказват на никого за тайната му практика в хотела, освен на колежките си на улицата. Случвало се жените да водят и болните си деца, но съдържателят не ги пускал.

Докато слушаше смаян и пушеше, Хари се питаше това ли е било изкуплението на Ветлесен; благородно дело в противовес на злото, плод на желанието му да постигне необходимия на всеки душевен баланс? Или постъпката му представляваше просто фон, върху който за пореден път изпъква порочната му природа? Говорело се, че и доктор Менгеле много обичал децата.

Езикът на Хари набъбваше неудържимо в устата му и заплашваше да го задуши, ако скоро не изпие нещо силно.

Жената млъкна. Сгъваше и разгъваше банкнотата.

— Доктор ще се върне ли? — попита тя.

Хари понечи да ѝ отговори, но надебелелият език му попречи. Мобилният телефон звънна и той вдигна.

— Да, моля.

— Хари? Обажда се Уда Паулсен. Помните ли ме?

Името не му говореше нищо, а и гласът звучеше прекалено младежки.

— От „Ен Ар Ко“ — напомни тя. — Поканих ви да участвате в „Шоуто на Бусе“.

Журналистката! Каква хитруша.

— Имате ли желание пак да ни гостувате в петък? Ще ни бъде интересно да ни разкажете за успеха със Снежния човек. Е, той наистина умря, но въпреки това го хванахте. Ще ни обясните какво става в главата на такъв човек, ако изобщо заслужава да се нарече така…

— Не — отвърна Хари.

— Моля?

— Не желая да участвам.

— Предлагам ви да гостувате в „Шоуто на Бусе“ — уточни Уда Паулсен с неподправено недоумение. — По националната телевизия.

— Не, благодаря.

— Изслушайте ме, Хари. Наистина ли за вас не представлява тръпка да…

Хари запрати мобилния си телефон в черната стена. Олющи се парче мазилка.