Снежния човек

Ден десети. Кърлинг

На полуостров Бюгдьой беше мразовита утрин. Аста Юханесен пристигна в клуба по кърлинг в осем — както обикновено. Вдовицата, близо седемдесетгодишна, чистеше помещението два пъти седмично. В клуба играеха само неколцина мъже и нямаше душове, тъй че посещенията на Аста Юханесен бяха повече от достатъчни. Тя включи осветлението. По стените висяха трофеи, дипломи, знаменца с латински сентенции и стари черно-бели фотографии на мъже с мустаци, туидени сака и сериозни физиономии. На Аста ѝ се струваха смешни и ѝ напомняха за ловците на лисици в английските сериали за висшето общество. Тя влезе в игралната зала. Температурата в помещението ѝ подсказа, че не са включили термостата за ледената писта. Обикновено така пестяха ток. Аста Юханесен запали луминесцентните лампи и докато те се чудеха да заработят ли, или не, си сложи очилата и погледна термостата за охлаждащите кабели. Очакванията ѝ се потвърдиха. Включи го.

Светлината заблестя върху сивкавата повърхност на леда. През очилата си за четене възрастната жена зърна нещо в другия край на помещението. Свали ги. Постепенно различи фигура. На човек? Поколеба се. Аста Юханесен не се страхуваше от рани или трупове. Боеше се от друго: да не се подхлъзне върху леда, да си счупи шийката на бедрената кост и да лежи безпомощна, докато „ловците на лисици“ я намерят. Престраши се, взе една от метличките за кърлинг до стената, за да се подпира на нея, и със ситни крачки се отправи към фигурата.

Мъртвият лежеше в другия край на пистата с глава в центъра на концентричните кръгове. Синкавата светлина от луминесцентните лампи падаше върху застиналото му в особена гримаса лице. Безжизненият му поглед бе устремен към нещо зад гърба ѝ. Дясната му ръка стискаше конвулсивно празна спринцовка със следи от капки червена течност.

Аста Юханесен веднага си даде ясна сметка, че вече няма какво да се направи, и се върна внимателно по леда, за да се обади в полицията. След като съобщи за трупа, седна да изпие предобедното си кафе.

Чак когато разлисти „Афтенпостен“, разбра чие тяло е открила.

Приклекнал, Хари разглеждаше ботушите на Идар Ветлесен.

— Какво каза съдебният лекар за часа на смъртта? — обърна се той към Бьорн Холм.

Криминалният експерт дойде, облечен в дънково яке с пухкава бяла подплата. Ботушите му от змийска кожа стъпваха безшумно върху изкуствения лед. Аста Юханесен подаде сигнал в полицията преди по-малко от час, а репортерите вече се бяха строили пред залата за кърлинг, отцепена с червени полицейски ленти.

— Било трудно да се определи с точност — отвърна Холм. — Може само да изкаже предположение по въпроса колко бързо спада температурата в тяло, престояло върху лед при положение, че температурата на въздуха в помещението е много по-висока.

— Значи все пак е изказал някакво предположение?

— Смъртта най-вероятно е настъпила между пет и шест вчера следобед.

— Мм. Тоест, преди по новините да съобщят, че го издирваме. Погледна ли бравата?

Холм кимна.

— Секретна брава. Нищо особено. Когато чистачката дошла на работа, било заключено. Виждам, че оглеждаш ботушите му. Сравних отпечатъка. Съвпада със следите от подметки в Сулихьогда.

Хари огледа грайферите.

— Значи според теб това е нашият човек?

— Да.

— Дали Ветлесен е бил левак?

— Не ми се вярва. Нали виждаш, държи спринцовката в дясната си ръка.

— Прав си — кимна Хари. — Но те моля все пак да провериш.

Хари така и не се научи да се радва, когато случаите, по които работи, се разплетат. Докато течеше разследването, разкриването на престъплението беше основната му цел, но постигнеше ли я, му се струваше, че е искал друго, че в хода на работата целта му се е изместила, променил се е и самият той… Приключването на всеки случай го караше да изпитва празнота. Успехът не сладнеше, както очакваше. Залавянето на виновника неизменно пораждаше въпроса „И какво от това?“.

В седем вечерта всички свидетели бяха разпитани, веществените доказателства — обезопасени, пресконференцията — дадена и по коридорите на Отдела за борба с насилието се усещаше празнично настроение. Хаген поръча да донесат торта и бира и свика хората от екипа на Лепсвик и на Хари да се почерпят по повод успешната работа.

Седнал в залата, Хари гледаше чинията с твърде голямото парче торта, която някой бе оставил върху коленете му. Чу речта на Хаген, последвана от смях и ръкопляскане. Докато минаваше покрай него, един от колегите го потупа по гърба. Иначе никой не го закачаше. Около него всички обсъждаха разпалено случилото се:

— Проклетникът се оказа пълен нещастник. Щом е разбрал, че ще го пипнем, го е хванало шубето…

— Преметна ни.

— Нас ли? Да не намекваш, че вие от екипа на Лепсвик…

— Ако го бяхме заловили жив, съдът щеше да го обяви за невменяем и…

— … да се радваме: нямахме нито едно конкретно доказателство, само улики.

Гласът на Еспен Лепсвик се извиси над останалите:

— Колеги, моля за малко тишина! Решихме единодушно да се съберем в бар „Фенрис“ в осем и да се напием. Смятайте го за заповед. Ясно?

Последваха въодушевени възгласи.