Снежния човек

— Донякъде си прав. Дойде ред и на неопровержимите факти в подкрепа на теорията ми. По всичко личи, че Идар Ветлесен се е самоубил, инжектирайки във вената си карнадриоксид с помощта на тънка игла. Според доклада от аутопсията стойностите в кръвта на мъртвия са много високи и показват наличието на двайсет милилитра от отровата. Остатъците от червената течност по стените на спринцовката потвърждават това заключение: била е пълна догоре. Както знаете, карнадриоксидът оказва парализиращо действие и дори съвсем малки дози от него водят до летален изход, защото блокират мигновено работата на сърцето и на дихателните органи. По думите на съдебния лекар, ако се инжектира направо в кръвоносен съд, какъвто е случаят при Ветлесен, отровата предизвиква смърт за не повече от три секунди. Ето това вече звучи смущаващо. — Хуле размаха лист, където бе записал някакви цифри с молив. — Направих следния експеримент: купих същата спринцовка с тънка игла и си инжектирах физиологичен разтвор: консистенцията му е същата като на карнадриоксида, защото всички инжекционни разтвори съдържат поне деветдесет и пет процента вода. Записах резултатите. Колкото и силно да натискам буталото на спринцовката, тънката игла не ми позволява да инжектирам двайсет милилитра за по-малко от осем секунди. Следователно…

Старши инспекторът изчака малко, сякаш за да се увери, че изводът от думите му неизбежно ще изплува в главите на колегите му, и продължи:

— Ветлесен е бил мъртъв още преди да инжектира една трета от съдържанието на спринцовката. Накратко, няма как собственоръчно да е вкарал цялата течност в кръвоносната си система. Не и без чужда помощ.

Хаген преглътна. Денят беше на път да надмине и най-кошмарните му очаквания.

След края на срещата Хаген забеляза как началникът на Главното управление прошепна нещо на началника на криминалната полиция. Той пък веднага се наведе към Хаген:

— Хуле да доведе екипа си в кабинета ми. И кажи на Лепсвик и хората му да си държат езика зад зъбите. От полицията не бива да изтича дори думичка за новите ни подозрения. Разбрано?

И още как. Само след пет минути се събраха в просторния, но лишен от уют кабинет на началника.

Катрине Брат влезе последна и затвори вратата. Хари Хуле се бе разположил небрежно на един стол, а изтегнатите му напред крака стигаха чак до бюрото на началника.

— Ще бъда кратък — обеща началникът и прокара ръка по лицето си, сякаш за да изтрие онова, което вижда: разследващ екип, отново върнал се на стартова позиция. — Имаш ли добри новини, Хуле? Поне малко да подсладиш горчивия факт, че по време на мистериозното ти изчезване разтръбихме из пресата новината за смъртта на Снежния човек, разобличен в резултат от неуморните ни усилия.

— Вероятно Идар Ветлесен е узнал нещо важно за убийството на Силвия Утершен и за изчезването на Бирте Бекер и понеже разговаряхме с него, Снежния човек се е изплашил да не се доберем до подробности и е решил да се предпази от риска да го разкрием. Ако предположенията ми отговарят на истината, не сте излъгали журналистите, шефе: Ветлесен наистина е умрял в резултат от неуморните ни усилия.

По бузите на началника избиха трескави петна:

— Под „добри новини“ разбирам нещо много по-различно, Хуле.

— Единствената новина, с която мога да ви зарадвам, е, че положението е критично. Иначе Снежния човек не би си направил труда да инсценира самоубийството на Ветлесен. Така той го уличава в убийствата. Снежния човек се надява да преустановим разследването, мислейки, че сме открили виновника. Накратко: чувства се притиснат до стената. Само тогава хладнокръвни психопати като него допускат грешки. Вероятно поведението му ознаменува и кратка пауза в кървавите му престъпления.

— Това ли прогнозираш, Хуле? — Началникът на криминалната полиция всмука замислено въздух между зъбите си. — Или по-скоро се надяваш да стане така?

— Какво да ви кажа, шефе… — Хари се почеса по коляното през дупката на дънките си. — Вие поискахте добри новини.

Хаген простена отчаяно. Погледна към прозореца. По небето се носеха тъмни облаци. Синоптиците обещаваха сняг.

Филип Бекер погледна Юнас: седнал върху пода във всекидневната, малкият се взираше упорито в телевизионния екран. Откакто Бирте изчезна, момчето прекарваше така всеки следобед. Все едно телевизорът представляваше прозорец към по-хубав свят, където, ако се взира достатъчно внимателно, малкият ще открие майка си.

— Юнас.

Момчето вдигна послушно глава, но в погледа му се четеше безразличие. Забелязвайки ножа в ръката на баща си, лицето му замръзна от ужас.

— Ще ме режеш ли? — попита Юнас.

Физиономията и тънкият му глас замалко да разсмеят Филип Бекер. Светлината от лампата над ниската масичка проблесна в стоманеното острие. Бекер бе купил ножа от железарски магазин в търговски център „Стуру“, след като беше звъннал на Идар Ветлесен.

— Само малко, Юнас. Само малко.

И посегна към момчето.

Осемнайсета глава

Ден петнайсети. Изглед