Снежния човек

Над офисите на списание „Либерал“ на пристана Акер Брюге се намираха най-скъпите двеста и трийсет квадратни метра частна собственост в Осло, включващи изглед към фиорда, към крепостта „Акершхюс“ и градчето Несудтанген. Площта принадлежеше на Арве Стьоп — собственик и редактор на „Либерал“. Или просто Арве, както пишеше на табелката на вратата му. Хари позвъни. Стълбището беше издържано във функционален и минималистичен стил, но от двете страни на дъбовата врата стояха ръчно изрисувани кашпи. Хари се улови, че пресмята каква ли би била чистата печалба, ако отмъкне една от тях. Най-сетне отвътре се чуха гласове. Единият — тънък и звънлив, другият — дълбок и спокоен. Вратата се отвори. Женският смях огласи коридора. Изпод бялата ѝ кожена шапка — сигурно от изкуствена кожа, предположи Хари, — се разстилаше дълга руса коса.

— Нямам търпение! — извика тя, обърна се и чак тогава забеляза Хари. — Здравейте — поздрави неутрално, но после го позна и възкликна въодушевено: — Ама това сте вие!

— Здравейте.

— Как сте? — попита жената.

По изражението ѝ пролича, че се бе сетила как приключи последният им разговор: в стаята на хотел „Леон“.

— Значи с Уда се познавате? — изненада се Арве Стьоп, застанал в антрето със скръстени ръце.

Беше бос, облечен в тениска с дискретно отпечатана емблема на Луи Вютон и зелен ленен панталон, който би стоял женствено на всеки друг мъж, но не и на Арве Стьоп — висок, с широки рамене като Хари. Кандидат за президентския пост в Америка би убил за лице като неговото: волева брадичка, сини, по момчешки закачливи очи, обрамчени от мимически бръчици, и гъста, прошарена коса.

— Виждали сме се веднъж — отвърна Хари. — Участвах в „Шоуто на Бусе“.

— Трябва да вървя — обяви Уда, изпрати им по една въздушна целувка и се завтече по стълбите.

Стъпките ѝ отекваха гръмко — сякаш бягаше, за да спаси живота си.

— Да си призная, и ние току-що обсъждахме същото токшоу. — Стьоп покани Хари да влезе и стисна ръката му. — Проявленията на желанието ми за телевизионни изяви започват да стават достойни за презрение. Този път дори не попитах на каква тема ще разговаряме в студиото. Веднага се съгласих да участвам. Уда дойде да проучи положението. Е, вие и без това знаете вече как работят те.

— Мен ме поканиха по телефона, не са идвали в дома ми — уточни Хари.

Още усещаше топлината от десницата на Стьоп по дланта си.

— Когато ми се обадихте днес, звучахте много сериозно, Хуле. С какво може да ви помогне един нищо и никакъв журналист като мен?

— Искам да поговорим за вашия личен лекар и съотборник по кърлинг Идар Ветлесен.

— Аха, за него ли! Разбира се. Влезте, моля.

Хари си събу ботушите и последва Стьоп по коридора. Домакинът го покани в стая, две стъпала по-ниска от останалата част на апартамента. И повърхностен поглед бе достатъчен човек да се досети откъде Идар е почерпил вдъхновение за чакалнята си. Лунната светлина блещукаше във фиорда под прозорците му.

— Значи в момента провеждате разследване априори? — попита Стьоп и се отпусна върху най-малката мебел в хола си: стол със съвсем обикновена форма.

— Моля? — Хари се настани на дивана.

— Вземате резултата от събитията като отправна точка и се връщате назад, за да разберете какво всъщност се е случило.

— Това ли означава „априори“?

— На кого му пука? Просто ми харесва как звучи латинският.

— Мм. И какво мислите за отправната ни точка? Вярвате ли, че убиецът е Ветлесен?

— Мен ли питате? — засмя се Стьоп. — Аз не вярвам в нищо. Професията ми го изисква. Започне ли някоя идея да придобива статут на всепризната истина, веднага се намесвам и започвам да търся аргументи за опровергаването ѝ. Нали това е същността на либерализма.

— А в този конкретен случай?

— Ами… Не мога да си представя, че Ветлесен е имал мотив да навреди на изчезналите жени. Лудостта му не излиза извън границите на общоприетото.

— Значи не вярвате във вината му?

— Да опровергаваш твърдението, че земята е кръгла, и да твърдиш, че е плоска, са две различни неща. Сигурно разполагате с доказателства за вината на Ветлесен. Да ви предложа питие? Кафе?

— Няма да откажа чаша кафе.

— Пошегувах се — усмихна се Стьоп. — Имам само вода и вино. А, не, и ябълков сайдер от квартал „Абедиенген“. Непременно ще го опитате, независимо дали искате, или не.

Стьоп се изгуби в кухнята. Хари стана и огледа помещението.

— Жилището ви си го бива, Стьоп — отбеляза той.

— Всъщност се състои от три апартамента — извика редакторът от кухнята. — Единият е бил на преуспял собственик на корабно дружество, който се обесил от скука горе-долу на мястото, където седите в момента. Втория апартамент — кухнята е част от него — купих от брокер на ценни книжа, когото тикнали зад решетките, защото търгувал с вътрешна информация. В затвора станал вярващ. Дарил всичките пари от продажбата на апартамента си на проповедник от мисионерска организация, действаща на територията на страната. Впрочем, и това негово дело може да се разглежда като вътрешна сделка, ако ме разбирате. Освен това наскоро ми казаха, че се чувствал много по-щастлив от преди. Какво лошо?