Снежния човек

— Според моята позната Стьоп е, цитирам, „прочут с похожденията си сред нежния пол“. След като пресякла опитите му да я ухажва, той ѝ намекнал да смени попрището, защото не е на ниво.

— Какъв гадняр! — изсумтя Скаре.

— И моята позната мисли така. Но реално погледнато, наистина не я бива за журналист.

Холм и Хари се разсмяха.

— Попитай тази твоя приятелка дали знае имената на негови любовници — поръча Хари и стана. — А после се обади на нейни колеги от редакцията и им задай същия въпрос. Искам Стьоп да усети как му дишаме във врата. Хайде, на работа!

— А ти? — попита Катрине.

— Какво аз?

— Смяташ ли, че Стьоп блъфира?

— Според мен не казва цялата истина — усмихна се Хари.

Тримата полицаи го изгледаха въпросително.

— Стьоп заяви, че не си спомнял какво е обсъждал с Ветлесен при последния им разговор по телефона.

— И?

— Ако разбереш, че човекът, с когото си говорил предния ден, се е самоубил и е сериен престъпник, издирван от полицията, няма ли да си напрегнеш мозъка, та да се сетиш за какво сте говорили последно; няма ли да си повториш наум всяка негова дума, блъскайки си главата над въпроса дали нещо ти е подсказвало за наближаващия му край?

Катрине кимна.

— Учудва ме и друго — продължи Хари. — Снежния човек се свърза с мен, за да ме предизвика да го намеря. Изпълнявам желанието му и тръгвам по следите му, а той изведнъж прави отчаян опит да натопи Ветлесен. Защо?

— Вероятно такъв е бил планът му от самото начало — предположи Катрине. — Искал е, например, да отмъсти на Ветлесен за стара вражда помежду им и умишлено те е водил към него.

— Или пък целта му е била да те победи — намеси се Холм. — Да ти подлее вода и да гледа как се подхлъзваш. А после да се наслаждава отстрани на триумфа си.

— О, я стига! — изсумтя пренебрежително Скаре. — Говорите, все едно всички действия на Снежния човек са продиктувани от желанието да засегне лично Хари Хуле.

Останалите го изгледаха мълчаливо.

— Така ли е наистина? — смръщи вежди Скаре.

Хари взе якето си от закачалката.

— Катрине, отиди пак при Боргхил и поискай медицинските картони на пациентите. Кажи, че имаме право да ги разгледаме. Ако стане проблем, аз ще обера негативите. Проучи внимателно картона на Арве Стьоп. Има ли друго, защото тръгвам?

— Жената от квартал „Твайта“, Камила Лосиус, още е в неизвестност — осведоми го Бьорн Холм.

— Заеми се, Холм.

— А ти къде отиваш? — попита Скаре.

— Да уча покер — усмихна се дяволито Хари.

Заставайки пред апартамента на Сабото на седмия етаж в единствения жилищен блок на площад „Фрогнер“, Хари сякаш се върна в детските си години, когато през ваканцията всичките му приятели напускаха Опсал и Сабото оставаше последната му възможност да се отърве от скуката. Сабото — или Асбьорн Тресков, както беше кръщелното му име — отвори и изгледа сърдито Хари. И сега, и тогава Хари идваше при него само като е изчерпил всички други възможности.

Влязоха в жилище с площ трийсет квадратни метра. С малко снизхождение би могло да мине за малък апартамент с трапезария, съчетана с кухня, а при по-безжалостна равносметка представляваше боксониера с кухня. Вътре се носеше умопомрачителна смрад от бактерии, вегетиращи върху потни крака. Сабото бе наследил обилното потене от баща си. Той му бе завещал и прозвището, което му лепнаха, защото непрекъснато ходеше с дървени обувки, убеден, че дървото абсорбира неприятната миризма.

Вонящите крака на Сабото-младши имаха и положителен ефект: смрадта им доминираше над миризмата от натрупаните в мивката мръсни чинии, от препълнените пепелници и пропитите с пот тениски, проснати да се сушат по облегалките на столовете. Хари беше склонен да вярва на слуховете, че Сабото бил стигнал до полуфинал на Световното първенство по покер в Лас Вегас само защото миризмата на краката му подлудявала съперниците му.

— Забравихме се — отбеляза Сабото.

— Да. Радвам се, че ми отдели време.

Сабото се засмя, все едно Хари му бе разказал виц. Хари нямаше желание да удължава престоя си в апартамента, затова мина направо на въпроса:

— Защо е достатъчно да разобличаваш лъжците, за да си добър комарджия?

Явно и Сабото не възразяваше да прескочат редовните безсмислени реплики:

— Повечето хора си мислят, че покерът е игра, подчинена на статистиката, на изчисляването на шансове и вероятности. Ако обаче играеш на високо ниво, всички играчи знаят шансовете наизуст. Статистиката не помага. Онова, което отличава най-добрите, е способността да разгадават емоциите на противниците си. Учил съм се от „Гемблърс Чанъл“. Хващах го със сателитна антена. Записвах предаванията на касета и после разучавах внимателно блъфьорите. Пусках записа на забавен каданс и обръщах внимание и на най-дребните детайли върху физиономиите им, какво казват, какво правят, кое се повтаря. След дълги наблюдения стигнах до извода, че всеки играч си има особен жест, който прави машинално, когато блъфира. Един се почесва по дясната ноздра, друг прокарва пръст по обратната страна на картите. После тръгнах по турнири, убеден в победата. За мое съжаление моите жестове се оказаха още по-издайнически.