Снежния човек

На телевизионния екран прохождащо бебе се мъчеше да пази равновесие, стиснало пръстите на смееща се жена. Синя лампичка показваше, че DVD-плейърът под телевизора е включен. Хари сякаш вече бе преживявал подобна ситуация. Обзе го усещане за трагедия, която непрекъснато се повтаря. Всичко му се струваше познато: тишината, любителският видеозапис на щастливи семейни моменти, контрастът между минало и настояще, разигралата се трагедия, която още не е приключила.

Катрине посочи с пръст, но Хари вече го бе забелязал: зад мъжа, между наполовина сглобен пъзел и гейм-бой лежеше пистолет с вид на играчка. Сигурно „Глок 21“, предположи той и усети как с прилива на адреналин в кръвта дойде и лекото прилошаване.

Имаха две възможности: да останат до вратата, да извикат Бекер по име и да поемат последствията от реакцията на въоръжен човек, към когото са насочили оръжие, или да го обезоръжат, преди да е усетил присъствието им. Хари сложи ръка върху рамото на Катрине и я избута зад гърба си, докато се опитваше да прецени колко време ще отнеме на Бекер да се обърне, да вземе пистолета, да се прицели и да стреля. С четири големи крачки Хари щеше да стигне до оръжието. Освен това зад него не светеше лампа и фигурата му нямаше да хвърли сянка. В негова полза беше и светлият екран на телевизора: изключваше се опасността фигурата на Хари да се отрази в него. Хари си пое дълбоко дъх и направи крачка напред. Постара да се стъпва съвсем безшумно върху паркета. Гърбът на Бекер не помръдна. Хари протегна крак да направи втора крачка, но неочаквано се чу трясък. Сети се, че вазата е паднала. Мъжът пред телевизора рязко се обърна. Хари замръзна на място и двамата с Филип Бекер приковаха очи един в друг. Екранът изгасна. Професорът изглеждаше съсипан. Отвори уста и понечи да каже нещо. Червени вади прорязваха бялото в очите му, а бузите му бяха подпухнали като от плач.

— Пистолетът! — извика Катрине.

Хари инстинктивно вдигна поглед и видя отражението ѝ в тъмния екран. Застанала до вратата, разкрачена, тя държеше револвер в изпънатите си ръце.

Времето сякаш започна да тече бавно, превърна се в лепкава, безформена материя, където само сетивата реагират навреме.

Опитен полицай като Хари трябваше веднага да се хвърли върху пода и да извади оръжието си. Ала надделя нещо друго, по-бавно от инстинктите му. Макар по-късно да промени мнението си, първоначално Хари си помисли, че постъпи така заради до болка познатата му гледка на мъртвец върху пода, пронизан от полицейски куршум; заради съзнанието, че е на ръба и вече няма сили да се бори с призраци.

Хари отстъпи вдясно и препречи огневата линия на Катрине.

Чу гладко щракване от добре смазан механизъм зад гърба си: звука от отпускането на ударника, докато пръстът отслабва натиска върху спусъка.

Бекер бе опрял ръка върху пода до пистолета. Пръстите му бяха побелели. Това показваше, че е отпуснал тежестта на тялото си върху тях. Другата му ръка — дясната — държеше дистанционно. Ако посегнеше да грабне пистолета с нея, щеше да изгуби равновесие.

— Не мърдайте — предупреди го Хари.

Бекер и без това бе замръзнал. Движеха се единствено очите му. Премигаха два пъти, сякаш се надяваше Хари и Катрине да са само кошмар. Хари се приближи със спокойни, но бързи крачки. Наведе се, вдигна пистолета и с изненада установи, че е много лек. „Навярно в пълнителя изобщо няма патрони“, помисли си той. Прибра го в джоба на якето си до револвера и остана приклекнал. На екрана виждаше, че Катрине все още държи Бекер на мушка, като неспокойно прехвърля тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак. Хари протегна ръка към професора, който се отдръпна като подплашено животно. Старши инспекторът обаче успя да хване едната слушалка и свали диадемата от главата му.

— Къде е Юнас? — попита Хари.

Бекер го изгледа като невменяем.

— Юнас? — повтори Хари и извика: — Тук ли си, Юнас? Юнас!

— Шшт — просъска Бекер. — Юнас спи.

Гласът му звучеше като на сомнамбул или на човек, взел успокоителни.

Бекер посочи слушалките:

— Сложих ги, за да не го събудя.

— Къде е той? — Хари едва преглътна.

— Къде ли? — Бекер наклони ръбестия си череп и погледна Хари, все едно чак сега го е познал. — В леглото си, разбира се. Всички деца трябва да спят в леглата си — заключи той с напевната интонация на рецитатор.

Хари извади чифт белезници от джоба си.

— Протегнете напред ръце.

Бекер премига.

— За ваша лична безопасност е.

Тази реплика заучаваха още в Полицейската академия. Основната ѝ цел беше да действа успокоително на арестантите.

В мига обаче, когато я произнесе, Хари си даде ясна сметка защо бе застанал пред револвера на Катрине. Причината нямаше нищо общо с призраци.

Бекер вдигна почти молитвено ръце към Хари. Стоманените гривни щракнаха около тесните му космати китки.

— Седнете — подкани го Хари. — Колежката ми ще ви наглежда.

Хари стана и тръгна към вратата. Катрине, свалила оръжието, му се усмихна със странен блясък в очите, сякаш в дълбочината им припламваха искри.

— Добре ли си? — попита я Хари. — Катрине?

— Да, разбира се — засмя се тя.