Снежния човек

След кратко колебание Хари тръгна по стълбите към втория етаж. Спомняше си коя беше детската стая на Юмас, но преди да влезе там, отвори останалите врати, сякаш се стараеше да отложи критичния момент. В спалнята на Бекер осветлението беше изгасено, но Хари забеляза, че чаршафите от едната страна на леглото са махнати. Явно Бекер вече не очакваше жена му да се върне.

Накрая Хари се озова пред вратата на Юнас. Наложи ги да прогони всички мисли и картини от съзнанието си и натисна дръжката. В мрака се разнесе мелодично звънтене. Макар да не виждаше откъде идва, полицаят се досети, че течението от отворената врата е раздвижило вятърен чан: Олег също имаше такава украса в стаята си. Хари прекрачи прага. Под завивката личаха очертанията на тяло или предмет. Ослуша се. Не чу дишане, само мелодията от вибриращите метални тръбички, които не замлъкваха. Хари сложи ръка върху завивката. И за миг усети как страхът го вцепени. Тук вътре не съществуваше физическа заплаха, но Хари знаеше от какво се бои, защото веднъж неговият бивш началник Бярне Мьолер му бе дал много точно словесно описание: Хари се страхуваше от човечността си.

Дръпна предпазливо завивката. Под нея наистина лежеше Юнас. В тъмното приличаше на заспал, но след като се вгледа по-внимателно, Хари забеляза, че очите на малкия се взират в тавана. Върху ръката му имаше лепенка.

Хари се наведе над полуотворените устни на детето и сложи ръка върху челото му. Стресна се, когато усети топлата кожа на Юнас и дъха му в ухото си.

— Мамо? — измънка сънливо малкият.

Хари се оказа напълно неподготвен за собствената си реакция. Дали защото Юнас му напомняше на Олег, или защото в съзнанието му изплува споменът как като малък се събуждаше, убеден, че майка му е жива, втурваше се в спалнята на родителите си и намираше двойното легло, застлано само от едната страна, Хари не успя да сподави сълзите, бликнали неочаквано в очите му. Те ги изпълниха и размиха лицето на Юнас, а после рукнаха по бузите му на топли вади, вляха се в гънките на кожата му, потекоха по тях към ъглите на устните му и Хари усети соления вкус на тъгата.

Четвърта част

Двайсета глава

Ден седемнайсети. Слънчевите очила

В седем сутринта Хари отключи и влезе в килия 23 в ареста. Бекер, седнал облечен върху нара, го погледна безизразно. Хари постави стола, взет от стаята на охраната, в средата на килията с площ пет квадратни метра — толкова отпускаха на временно задържаните в Главното управление арестанти. Хари възседна стола наобратно и поднесе на Бекер поомачканата кутия цигари „Кемъл“.

— Тук не е ли забранено да се пуши? — попита Бекер.

— Забранено е, но ако бях на ваше място и ме грозеше опасност от доживотна присъда, щях да рискувам.

Бекер го изгледа недоверчиво.

— Вземете си, де — подкани го Хари. — Какво по-подходящо място за нарушаване на забраната за тютюнопушене от затворническа килия?

Професорът се усмихна, макар и криво, и си взе цигара.

— При така създалите се обстоятелства Юнас е добре — уведоми го Хари и извади запалка. — Помолих семейство Бендиксен да го вземат за няколко дни и те се съгласиха. Имах малко разправии с Агенцията за закрила на детето, но в крайна сметка ги убедих, че за Юнас е по-добре да отседне при познати. Още не сме разгласили пред медиите ареста ви.

— Защо? — попита Бекер и внимателно всмукна от цигарата над запалката.

— Ще стигна и дотам. Вероятно и сам се досещате, че ако откажете да ни сътрудничите, няма как да скрием новината.

— Аха, вие сте доброто ченге. А онзи, който ме разпитва вчера, е лошото, така ли?

— Точно така, Бекер. Аз съм доброто ченге и искам да ви задам няколко въпроса извън протокола, така да се каже. Казаното от вас не може и няма да бъде използвано в съда. Съгласен?

Бекер само сви рамене.

— Еспен Лепсвик — той ви разпитва вчера — смята, че лъжете — Хари издуха синкав цигарен дим към датчика на противопожарната аларма.

— За какво?

— Твърдите, че само сте разговаряли с Камила Лосиус и сте си тръгнали.

— Точно това направих. В какво ме подозира този Лепсвик?

— Казал ви е снощи. В отвличането и убийството на Камила Лосиус и в укриването на тялото ѝ.

— Това е истинско безумие! — избухна Бекер. — Само исках да я питам нещо, не съм я докосвал!

— Защо тогава отказвате да ни разкажете за какво сте говорили с нея?

— Защото е много лично.

— Признавате, че сте позвънили на Идар Ветлесен в деня на смъртта му, но доколкото разбирам, смятате да запазите в тайна и разговора си с него, така ли?

Бекер се огледа, сякаш търсеше пепелник.

— Вижте, старши инспекторе, не съм извършил нищо нередно. Просто не исках да отговарям на никакви въпроси в отсъствието на адвоката ми. Той има възможност да дойде чак днес след обяд.

— Снощи ви предложихме адвокат, готов да се отзове веднага.

— Искам истински защитник, а не някакъв си… общински служител. Не е ли крайно време да ми обясните какво ни кара да мислите, че съм наранил съпругата на Лосиус?

Формулировката или по-точно начинът, по който Бекер „титулува“ изчезналата, изуми Хари: съпругата на Лосиус.