Собствено правосъдие

— Идва ред на градския инвестиционен фонд, чрез който се изпират мръсните пари — направи крачка напред библиотекарят. — Основен играч в него е Рори Питърсън, който води счетоводството и издава чекове на почтените граждани на Дивайн. Но лъвският пай остава за теб и партньорите ти. Хората си мислят, че получават дивиденти от умели операции на борсата, но на практика това са пари от наркотици. Убеден съм, че следствието ще разкрие личното ти участие в техния бизнес, а също и на партньорите ти. По този начин имате възможност да прехвърляте изпраните пари в офшорни сметки. Убили сте Питърсън, защото краде. И Джош Кумс, защото е усетил какво се разиграва, а Шърли — от страх да не се обърне срещу теб след взривяването на сина й.

— А защо ми е трябвало да го взривявам, по дяволите?

Анабел придоби нова увереност, тъй като Тайри потвърди всички предположения на Стоун.

— Защото е бил близък с Деби — отговори тя. — Тя е видяла убийците на Питърсън от пекарната, която се намира точно срещу счетоводната кантора. Твоите хора я ликвидират, пренасят я в дома й и представят нещата като самоубийство. Но Уили не вярва на тази версия и започва да вдига шум. Ти се опасяваш, че преди да бъде убита, Деби му е позвънила и му е разказала всичко. Първият ти опит да го премахнеш търпи провал, но вторият е успешен.

Тайри безсилно рухна на близкия стол.

— Сега да видим колко убийства тежат на съвестта ти освен обвинението за контрабанда на наркотици — подхвърли Анабел и започна да брои, прегъвайки пръстите си: — Общо шест. Но това не е всичко. Според информацията, с която разполагаме, двама федерални агенти са задържани незаконно в твоя затвор.

— Какво?!

— Извинявай, забравих да те осветля по този въпрос. Имената им са Джо Нокс и Джон Кар. Къде са те?

Анабел внимателно го наблюдаваше. Човекът насреща й имаше безстрастното лице на комарджия, но тя забеляза това, което й даде сигурност: едва доловимо потрепване на клепачите и леко помръдване на пръстите му върху облегалката на стола.

— Това са абсурдни обвинения! Къде са ви доказателствата?

— Ще ги получим, след като претърсим това място и открием нашите агенти. А останалата част от пъзела се подрежда с видима лекота. В момента, в който пипнем съдията, ние ще разполагаме с ключовия свидетел срещу теб.

— Не можете да претърсите затвора без официална заповед!

— О, бъди спокоен, ще се снабдим с нея. Ще я имаме още утре сутринта. За всеки случай сме блокирали пътя, ако случайно решиш да отпътуваш нанякъде. Затова не те съветвам да се опитваш да ги измъкнеш. Не пипай и хеликоптера, защото две наши машини са в пълна готовност, ако случайно решиш да излетиш с него.

Анабел се наведе към изпотеното лице на мъжа срещу себе си.

— Между другото, ние сме добре запознати с репутацията ти на садист, който не пропуска да малтретира всеки, прекрачил този праг. Много обичаш да причиняваш болка, нали, дребосъко! Но след като получиш присъдата си, ние ще препоръчаме на властите да те изпратят да я изтърпяваш в ей такъв затвор. На общ режим, заедно с обикновените затворници. Това може би ще спести разходите на държавата по евентуалната ти екзекуция. Добре ли ме чу?

— Как смееш! — кресна Тайри и замахна да я удари, но една огромна лапа стисна китката му.

— Не те съветвам да го правиш — избоботи гигантът. — Защото тези момчета са готови да те гръмнат още сега!

Тайри замаяно се огледа. Алекс и Хари Фин бяха насочили пистолетите си в главата му.

— Ще се видим утре на разсъмване, Хауи — хладно се усмихна Анабел. — Рано-рано, на бистра глава. На твое място бих започнала да си подреждам нещата.

78

— Идват! — прошепна Стоун.

Залепиха се за стената. В коридора се разнесе тропот на ботуши.

— Надявам се, че очите не са те подвели — нервно каза Нокс.

— Ръцете навън! — изкомандва груб мъжки глас.

Стоун се отлепи от стената, но Нокс го спря.

— Този път е мой ред. Обикновено първият отнася най-много ритници. Предполагам, че не им достига енергията.

— Не е нужно да го правиш, Джо.

— А защо? Само ти ли имаш право на това малко удоволствие?

Нокс се наведе и пъхна ръцете си в процепа. Дръпнаха го с такава сила, че главата му издрънча в желязната врата.

— Нещо хич ви няма, нещастници — промърмори той, опитвайки се да преодолее болката.

Това му спечели още едно дърпане, но той се беше подготвил. Бледа усмивка ознаменува тази малка победа, въпреки усилващата се болка в главата.

Този път не си направиха труда да ги претърсват, не им поставиха и пранги. Единият от двамата се оказа Джордж — онзи, който си падаше по стискането на гениталии. Менсън вероятно беше в лечебницата.

Или мъртъв, ако имаме този късмет, помисли си Стоун.

— Къде са ви униформите? — поинтересува се той.

— Да не сменяте работата? — добави Нокс. — Не съм убеден, че имате вид на истински наркотрафиканти.

— Млък! — изрева Джордж.

Поведоха ги надолу по стълбите. Прекосиха множество коридори и навлязоха в тесен наклонен пасаж. Не след дълго в ноздрите ги удари тръпчивата миризма на влажна пръст и мокри камъни.

Под светлината в дъното на пасажа се очерта фигурата на мъж.