Собствено правосъдие

Хауард Тайри беше облечен в черно и изглеждаше по-малко самодоволен от обикновено.

— Виждам, че днешното посещение те е накарало да се замислиш — обади се Стоун.

— Как смееш да… — кресна Тайри, но Нокс хладно го прекъсна:

— Маклин Хейс е обект на вътрешно разследване вече цяла година. По подозрения за психически отклонения. Поставен е под постоянно наблюдение, което означава, че ги е довел тук. При теб, глупако.

— Мамка му! — изруга Тайри.

— Най-разумно е да се предадеш, директоре — рече Стоун. — Играта свърши.

На лицето на Тайри се появи жестока усмивка.

— Въпреки че са федерални ченгета, те не са всесилни — каза той. — Не познават нито околността, нито методите ни. А сега мърдайте!

Получил силен удар в гърба, Стоун пое напред.

Пасажът беше все така наклонен. По стените се появи мъх, влажната миризма ставаше все по-натрапчива. Най-накрая стигнаха до солидна метална врата. Джордж я отключи и продължиха напред. Няколко минути по-късно пред очите им се появи още една врата, незаключена. Отвъд нея беше минната галерия. Заповядаха им да спрат и един от надзирателите изчезна в някакво отклонение.

Стоун бавно се огледа. Тунелът беше дълъг, с крепеж от дебели греди и метална мрежа на тавана. Същият като онзи, в който живееха змиите. Тази нощ отново беше в компанията на гърмящи змии, но двукраки. Обзе го чувство на клаустрофобия от тясната галерия, над която тежаха хиляди тонове скална маса, а и самият затвор. Не беше сигурен, че тук ще се почувства по-добре, отколкото в килията.

Май няма особена разлика, помисли си той.

Разсъжденията му бяха прекъснати от появата на надзирателя, до когото пристъпваше слабичка фигура.

— Аби! — извика той.

В гърдите му се надигна неудържим гняв. Под светлината на фенерчетата ясно се виждаха синините по лицето й.

Стоун се спусна към Тайри, но бързо го укротиха. С оковани на гърба ръце не можеше да направи нищо.

— Ще те убия! — обеща на Тайри той. Тихо, но заплашително.

— Май ще стане обратното — спокойно отвърна директорът на затвора.

Продължиха напред. Аби крачеше редом със Стоун, а Нокс любопитно протягаше шия след тях.

— Какво се случи, Аби? — прошепна Стоун.

— Отвлякоха ме от дома. Може би са убили човека на Тайри. Не знам, не съм сигурна…

— А защо са го направили?

— Най-вероятно заради Дани.

— Значи и той е замесен?

Тя изхлипа и кимна.

Стоун понечи да каже още нещо, но една палка се стовари върху гърба му.

— Край на разговорите! — изръмжа надзирателят.

Скоро изгуби представа за времето. Тук, в недрата на планината, минутите се превръщаха в часовете. Не можеше да си представи, че ще прекара остатъка от живота си на колене и лакти, копаейки с нокти твърдата скала. Копаейки гроба си.

Внезапно надзирателите ги сграбчиха за раменете и им заповядаха да спрат и да не мърдат. После изтичаха пред тях и изчезнаха в мрака. Оттам се разнесоха стържещи звучи от преместването на някакви тежки предмети, придружени от псувните и пъшкането на надзирателите.

Мракът започна да се топи.

Тайри ги блъсна напред. Стоун и Нокс се спогледаха. И двамата нямаха представа какво ще се случи през следващите мигове. Стоун гледаше да е максимално близо до Аби, готов да я защити с тялото си. Направи отчаян опит да се освободи от белезниците. Вероятно разполагаха с броени секунди.

Последно спускане, след което изведнъж се озоваха под открито небе. Най-после бяха напуснали Скалата. Но без да се освободят от белезниците и мъжете, които ги заобикаляха. Краят беше близо. Стоун не можеше да повярва, че това, което през годините не успяха да направят мъже с огромна власт и армия от професионалисти на своя страна, ще го направи някакъв маниак в пущинака. Ще го убие. Погледна Аби и му стана още по-мъчно. Всъщност той трябваше да е мъртъв още преди много години, защото беше извършил неща, с които го беше заслужил. Но не и Аби. За нея беше нелепо да умре по този начин. Мълчаливо се закле, че ще направи всичко възможно да я предпази от смъртта, която дебнеше наоколо.

Намираха се в гориста местност, високо в планината. Очите му бавно се нагодиха към слабата светлина и той зърна широката пътека сред шубраците.

Тайри хвана ръката му и го блъсна напред. Стоун се препъна в някакъв камък и падна по лице. Надигна се на колене и погледна директора на затвора право в очите.

— Имай предвид, че мястото е отцепено.

— Едва ли подозират за пътеките, които познавам — ухили се Тайри. — Нима допускаш, че не съм се подготвил?

— Много сте малко — отбеляза Нокс, оглеждайки компанията на Тайри. — Май си решил да хвърлиш останалите на вълците, а?

— Какво ти пука? — озъби се Тайри. — И бездруго след малко ще умреш.

— Тъпо ли ще прозвучи, ако ти кажа, че няма как да ти се размине? — подхвърли Стоун.

— Адски тъпо — кимна директорът.

— В такъв случай нека ти го кажа аз! — прогърмя един глас зад тях.

Групата рязко се обърна. Точно навреме, за да види как Алекс Форд напуска прикритието на близките дървета с пистолет, насочен в главата на Тайри. Надзирателите посегнаха към оръжията си, но един куршум свирна над главите им и те се вцепениха.