Сонети

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?
Гладът, засищан всеки божи ден,
със нови сили всеки ден се ражда.
И ти любов, и твоите очи,
наситили глада си, не копнеят.
Но нека глад и утре в тях личи —
родени да пламтят, а не да тлеят.
И нека стане океан, сърце,
от този промеждутък без любов,
на чийто бряг, протягайки ръце,
да срещнем любовта със благослов.
Или да бъде зима той, която
събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.
Така, следейки твоите желания,
и аз прекарвам с дни пред твоя праг.
Стрелките не следя нетърпеливо,
окайвайки съдбата си наум.
И не кълна раздялата горчиво,
излизайки по даден знак без шум.
И даже в своите помисли ревниви
не дръзвам нищо да те питам аз.
И беден роб, аз считам за щастливи
прекаралите с теб, макар и час.
Прави каквото щеш! Лишен от зрение,
не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“
Да броя часовете, да те моля,
да бъда повече от твой слуга.
Аз само чакам, без да се оплаквам,
понасяйки раздялата едва.
Но моята съдба е да очаквам
и без да се оплаквам при това.
Било в дела, било във развлечения
на тебе само ти принадлежиш.
И ти, не друг, за твоите престъпления
срещу самия теб ще си простиш.
Създаден съм за туй: да те очаквам.
И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания
и раждаме сега за стотен път
отдавна вече раждани създания,
то нека върне паметта кръгом
с петстотин кръга онова светило
и ни покаже в някой древен том
едно лице, така добро и мило.
Да знам какво са мислили тогаз
за този образ сложно съвършенен.
Пред тях ли сме или са те пред нас,
или светът остава неизменен.
Но знам, че с по-тържествени слова
са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:
една след друга, в непрестанен бяг,
към вечността неспирно се стремят.
Едвам роден и вече този сърп
пълзи към пълна зрелост в небосклона.
Но после, затъмнен и крив, и щърб,
в борбата губи своята корона.
А времето обрулва като цвят
лицата ни, дълбае с нож челата.
И всичко мре, и всичко в този свят
като трева ще легне под косата.
Но в моя стих ще грееш все така,
напук на тази жънеща ръка.