Сонети

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?
И бдиш без сън над моята глава,
и будиш дълго моите зеници?
Душата ти ли идва на лъчи
в потайните ми мисли и желания
в лъжа и леност да ме уличи
и да измери моите деяния?
Не твоята любов над мене бди.
Уви, тя не е толкова голяма.
А моята любов до мен стои
на бодра стража, трепетна и няма.
Тя бди, додето ти отсъстваш тук,
далеч от мен и в близостта на друг.

62

Любов към мен самия ме владее,

прониква ме до дъно като сок.
Не знам да има средство и кое е
за този ми неизличим порок.
И струва ми се, няма по-голяма
от мойта красота и доблест тук
и струва ми се, на земята няма
от мене по-достоен никой друг.
Но спрял пред огледалото, което
ме отразява вярно, цял разбит,
сломен, с петна и бръчки по лицето,
аз виждам своя неподправен вид.
О, аз разбирам: онзи лик е твой.
Аз сбърках теб със мене, друже мой.

63

Срещу деня, когато като мен

не издържиш това жестоко бреме,
и мре по нещо в тебе всеки ден,
и вае бръчки гибелното време,
когато твоя радостен живот
ад бездните завърши своя полет,
и мрак обземе слънчевия свод,
и тръпне в хлад ограбената пролет,
срещу Деня от днес воювам аз,
за да не би с косата си тогава
да те пожъне като тревен клас
от паметите тъмната забрава.
За теб воювам срещу този ден,
със моя чер писец въоръжен.

64

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,
как горди кули стават пух и прах
и бронза мре под неговото бреме,
и как завзема с дни и часове
крайбрежията кипналата пяна,
и сушата протяга брегове
и граби свойта дан от океана,
и как пред този кръговрат от дни
и царствата не траят дълго време,
разбирам аз, че всичко се мени,
и времето от мен ще те отнеме.
А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.
И щастието ми е тъй нетрайно.

65

Щом бронз, гранит, земята и морето

очаква смърт, то как ли в този свят
ще спори в нея — злата — туй, което
е уязвимо като нежен цвят?
О, как да съхраним едно дихание,
когато пред обсаждащите дни
дори скали изпадат в колебание
и стават прах колони и стени?
О, мрачни мисли! Как от злото време
блестящата му перла да спасим?
Но как с ръка махалото да спреме
и красотата де да приютим?
Не, няма де! Но твоя жив портрет
ще грее може би във този ред.