Сонети

46

Воюват в мене поглед и сърце.

За тебе те започнаха войната.
Очите искат твоето лице,
сърцето иска свойта част в делбата.
Кълне се то, че твоите черти
живеят в него тайно и незримо.
Но моите очи твърдят, че ти
си тяхно отражение любимо.
Тогава спорът се отнася в съд
и мислите, изслушвайки страните,
решават мъдро тъй: да помирят
завинаги сърцето и очите.
Очите взимат твоето лице,
сърцето, твойто любещо сърце.

47

Сърце и поглед в мен са в мир сега

и даже се взаимно утешават,
когато той е пълен със тъга,
а то от много скръб се задушава.
Очите ми със сляпото сърце
споделят своите приказни видения.
Сърцето ми за твоето лице
заплаща с част от своите копнения.
Тъй в мойте мисли или наяве
и липсвайки, си вечно с мене ти.
Но ще убегнеш моите мечти,
със тях съм вечно аз, и с тебе — те.
И ако спя, пак твоето лице
събужда в мене спящото сърце.

48

Приготвяйки се пак за дълъг път,

дрънкулките си скрих сега добре,
за да не би без друго този път
безделник някой да ги прибере.
Но ти, пред който всеки накит скъп
и всеки бисер е нищожен, ти —
утеха моя, моя черна скръб,
теб може всеки да те похити.
Но де, в какво да те затворя аз,
за да те имам винаги? Не знам.
В това сърце, което всеки час
ти можеш лесно да напуснеш сам?
Уви, и там ще съблазниш крадците
ти, който би подкупил и светците.

49

Във този ден, когато видиш ти

последния ми дребен недостатък,
когато любовта ти отлети
и бъдеш с мен безмилостен и кратък,
когато вместо с влюбени очи
ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,
любов във тебе няма да личи,
а само хлад и скрита неприязън.
Но като знам във този черен ден,
че аз за теб не бях достоен, тая
ръка в закана към самия мен
ще вдигна, ала теб ще оправдая.
Ти имаш право с мен да си суров.
Не съм заслужил твоята любов.

50

Но как тежи по тоя дълъг път

със всяка нощ и всеки нов престой
да смятам колко мили ме делят
и колко дни от тебе, друже мой.
Превит на две под моята тъга
и конят ми се спира час по час.
Разбира сякаш крантата сега,
че няма закъде да бързам аз.
Не сепват шпори неговия лен,
на бича ми отвръща с тъжен стон,
и той се впива по-жестоко в мен
от шпорите във бедния ми кон.
И мисля аз, до сълзи натъжен:
зад мен е радостта, печал пред мен.

51–100