Сърце под маска

„Ще съжаляваш, че си ме отблъснала, гражданко Сен Жорж, горчиво ще съжаляваш, обещавам ти!“

Тези думи на Клод Рамбуйе биеха като с чук в слепоочията й и се свързваха в зловеща хармония с мелодията на ужаса, която от месеци насам барабанеше в сърцето й.

Тази буржоазна свиня!

Очите й се напълниха със сълзи и в гърлото заседна буца, която заплашваше да я задуши. Внезапно избухналият гняв победи безпомощността и без да осъзнава какво прави, тя блъсна тоалетната масичка и помете с длан всички шишенца и кутийки, които с трясък паднаха на пода. После изхълца и скри лице в ръцете си. Раменете й се тресяха от тревога, но и от гняв заради собственото й безсилие.

Клод Рамбуйе беше сдържал думата си. Женевиев ужасно съжаляваше и горчиво се разкайваше, че не отстъпи на желанието му. Отказа на един прост селски син да стане негова метреса и това щеше да струва живота на родителите й. Със сигурност знаеше, че ги очаква смърт.

Беше въпрос на дни Клод да се появи с хората си и да арестува Женевиев и родителите й. Щяха да разиграят обичайния фарс на съдебно дело и да предоставят главите им на жестоката Мадам Гилотина, която безмилостно вземаше все нови и нови жертви. Едва вчера следобед бяха обезглавили Арман Шарбон, приятеля й от детинство. Божичко, колко я болеше!

Дори ако хитростта, измислена от маман, успееше и Женевиев се изплъзнеше от ужасната си съдба, родителите й щяха да се простят с живота си.

— Не ни остава нищо друго, моето момиче — беше казала с усмивка маман. — Боя се, че в тази пиеса три роли са твърде много. Написана е само за една изпълнителка. Ако се включат още двама души, трагедията ще стане твърде патетична. Сама поне ще имаш някакъв шанс. Разбираш ли, Женет? Успехът на този маскарад зависи от това, всички да се преструваме, че животът следва своя обичаен ход. Докато татко и аз сме тук, Клод може би няма да заподозре нищо. Ще му казваме, че си болна и не можеш да го приемеш. Така ще спечелиш известно време, мила. А времето означава всичко!

— Как да ви оставя сами! Никога няма да го направя! — извика страстно Женевиев, но бързо се успокои. — По-добре е да остана тук и… да бъда любовница на Клод Рамбуйе.

— Не, Женет — възрази тихо, но решително майка й. — Татко ти и аз бихме предпочели да умрем, но да не гледаме как живееш с онзи негодник. Освен това никой не ни гарантира, че Клод ще ни остави на свобода дори ако приемеш отвратителното му предложение. Не, няма какво да говорим повече — настоя майката, когато Женевиев отново понечи да се възпротиви. — Двамата с татко ти вече взехме решение. Не ни остава нищо друго, миличка.

— Не! — изплака и сега Женевиев, останала сама в стаята си. — Не!

Но мама беше права. Нямаха друг избор. Трябваше да го направи. Сцената беше готова и публиката я очакваше.

Женевиев с мъка изтри зачервените си очи и се наведе да събере парчетата от пода. Вгледа се в счупените стъкла и й се стори, че те са символ на разрушения й живот. После обаче пое дълбоко въздух, извади запушалката от флакона с кафявото орехово масло и примирено го изля върху главата си. При това проклинаше наум фаталния ден, в който Клод Рамбуйе беше решил да я направи своя любовница.

Преди революцията синът на някой търговец и насън не би си помислил да обиди по такъв начин момиче от аристократично семейство. Но Клод още тогава я беше погледнал нахално на площада и я беше пожелал със страст, която с течение на времето се превърна в мания. Майка й може и да е била артистка, но Женевиев беше истинска аристократка и синът на пекаря не можеше да си представи, че ще има жена като нея.

Ала революцията промени всичко, френският обществен ред се обърна с главата надолу и хората от класата на Клод се издигнаха на много по-високо стъпало, отколкото бяха смели да мечтаят. Честолюбието на този мъж надхвърляше всички граници на съсловието му и когато неочаквано се откри възможността да стане нещо повече, той не пропусна да я използва. Влезе в градския съвет и с много хитрост и коварство успя да получи висока длъжност. Народното събрание беше в ръцете на простолюдието, което беше смъкнало от трона френските монарси и държеше краля в плен.

Скоро обаче Клод установи, че високият пост и богатството не му бяха достатъчни. Трябваше да вземе за своя любовница не някоя друга, а Женевиев Сен Жорж. Тя щеше да бъде перлата в короната му, блестящ рубин с неоценима стойност, който не можеше да се сравнява с нищо друго. За съжаление не можеше да я направи своя съпруга при сегашното й обществено положение, но Клод беше сигурен, че от нея ще излезе отлична метреса.

Женевиев трепереше от страх, тъй като много добре знаеше каква власт има този тип и колко хора е изпратил на гилотината. Въпреки това решително отклони неприличното му предложение. Как се осмеляваше да я обижда по такъв начин — нея, дъщерята на един граф! По-добре да умре, отколкото да се съгласи на такова унижение.