Сърце под маска

Женевиев едва успя да преглътне горчивите, парещи сълзи на отчаяние, които напираха в очите й. Никога досега не беше виждала баща си толкова потиснат и изтощен. Енергичният и весел човек, когото познаваше, беше отстъпил мястото си на някакъв сломен, унил старец. Никой не би повярвал, че това е същият горд аристократ, който смело се противопостави на всички обществени предразсъдъци и направи незаконородената театрална актриса своя съпруга. Никой не би познал в негово лице щедрия домакин и галантен кавалер, който беше душата на всяка забава.

В този момент Женевиев усети в сърцето си още по-дива омраза към Клод Рамбуйе, чудовището, което беше отнело целия кураж на милия й баща. Как да напусне човека, когото толкова обичаше, когото боготвореше още от детинство! Беше ясно, че раздялата къса сърцето му. Синът му беше изчезнал, сега си отиваше и дъщеря му.

— Аз… Ще се моля за теб, дъще — промърмори Едуар и притисна Женевиев още по-силно до себе си, за да не види тя сълзите, които замъгляваха очите му. Лиз-Мари стоеше до тях и с болка гледаше любимия си съпруг — мъжа, който преди много години беше завладял завинаги сърцето й.

— Аз също, татко — отговори Женевиев и опря глава на широките му гърди, където толкова често беше търсила съвет и утеха.

— Тази нощ, когато всички заспят, ще изпратя Ив-Пиер във фермата на Онфрой, за да те изведе оттам — продължи бащата. — Не тръгвай сама, Женет. Страх ме е за теб. Пътищата са несигурни в тия страшни времена. — След малко добави: — Ако случайно срещнеш брат си, кажи му… — Той се покашля. — Кажи му…

— Зная, татко. — Женевиев побърза да му спести мъчението, защото знаеше, че баща й не вярва да види отново децата си и му се иска да се сбогува с тях завинаги, но не смее. — Всичко ще му кажа. — После с натежало от болка сърце се отдръпна от него и се обърна към майка си. — Мамичко!

Но младото момиче смело преглътна сълзите си. Нямаше време за дълги прегръдки. Вкопчи се за миг в майка си и вдъхна дълбоко сладкия аромат на парфюма й. Познаваше този дъх на върбинка, откак се помнеше. Той се носеше от меките копринени кърпички, които Лиз-Мари слагаше на челцето й, когато гореше в треска. Ароматът оставаше дълго след майката в тъмната детска стая и гонеше всички зли призраци. Когато сутрин се будеше с радостно сърце, ароматът се смесваше със слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците, когато Лиз-Мари разтваряше завесите, за да поздрави новия ден.

— О, маман — пошепна с тъга Женевиев. Майката решително се отдръпна.

— Това е най-тежката роля в живота ти, мила. Знам, че ще я изпълниш отлично. — Лиз-Мари се опита гласът й да звучи нормално, но не успя да прикрие лекото му треперене.

Сълзите едва не я задушиха, когато момичето кимна смело и се опита да се усмихне. Женевиев се обърна към Бърт, която стоеше плахо в ъгъла и очевидно не се чувстваше добре в копринения й халат.

— Безкрайно съм ти задължена за помощта, Бърт — каза тя. — Обещавам, че няма да ти сторят нищо лошо. Ако открият измамата, мама и татко ще поемат вината върху себе си.

— Аз… Разбирам ви, мамзел — промърмори Бърт и направи реверанс.

Женевиев погледна за последен път родителите си и сърцето й се сви от болка. Винаги щеше да ги запомни така: хванати за ръка, двамата стояха плътно един до друг и безпомощно гледаха как дъщерята изчезва от живота им, знаейки, че надали ще я вадят отново.

— Ще ти стискам палци, Женет — прошепна ободряващо Лиз-Мари. Старата формула, с която артистите си желаеха успех преди представление.

— Ще направя всичко, което трябва, маман — обеща сериозно Женевиев. — Вярвай в мен. Обичам те. Обичам и двама ви с цялото си сърце. Сбогом, скъпи мои. Довиждане.

После решително вдигна празните кани за мляко и пое дълбоко въздух, за да успокои лудото биене на сърцето си. Излезе навън и примигна срещу яркото утринно слънце, решена да се справи с Клод Рамбуйе и хората му.

5

Нортчърч Аби, Англия, 1792 г.

Сивият летен дъжд потрепваше тихо и успокояващо по прозорците в работния кабинет на лорд Уилям Тревилин. Но веселите почуквания на дъждовните капки не можеха да разведрят настроението на двамата мъже, които бяха вътре. Единият лениво проследи пътя им надолу по красивите венециански стъкла. Но само след миг изостави мирното съзерцание и отново се върна към разговора. За кой ли път се запита защо му е толкова трудно да общува с баща си. Не му хрумна простата мисъл, че характерите им твърде много си приличат. Ако някой се беше опитал да му подскаже този факт, младежът сигурно ужасно щеше да се изненада и дори да се обиди. Знаеше само, че от момента, в който се научи да мисли самостоятелно, никога не беше на едно мнение с баща си. Днешният им разговор също не правеше изключение.