Женевиев усещаше огромно облекчение, че досега бягството им се удаваше. Колкото и мили да бяха изминали, най-дългото разстояние си оставаше онова от задната врата на бащината й къща до каручката на мосю Онфрой, която я очакваше на пътя. Вече не помнеше как е успяла да подражава достатъчно дълго време на бавните, провлачени стъпки на Бърт, защото през цялото време трябваше да се сдържа да не хукне като подгонена сърна. Качи се на капрата до мосю Онфрой, който също беше посветен в заговора, без да смее дори да си поеме дъх. Отпусна се едва когато каручката се отдалечи на няколко мили от зловещия заден двор.
По пътя към фермата не престана да благодари на мосю Онфрой за помощта му. Старецът ужасно се смути, защото му бяха платили предварително за услугата. Стигнаха без произшествия до стопанството. Вечерта пристигна и Ив-Пиер да я изведе.
Женевиев усети невероятно облекчение, че ще бъде придружавана от верния слуга, който изкусно боравеше с всички оръжия, макар че и тя беше достатъчно умела с рапирата, която висеше на колана й. В тези времена обаче пътищата на Франция бяха ужасно несигурни, навсякъде гъмжеше от крадци и разбойници, които прерязваха гърлото на пътника за едно су или се гавреха с беззащитните момичета. А бягащите аристократи веднага предаваха на властта.
Женевиев беше заменила селската рокля с мъжки дрехи, дадени й от брата на Бърт. В стария, одърпан костюм тя се движеше колкото се може по-енергично, говореше малко и се стараеше да имитира грубия говор и глупостта на обикновения селянин.
През тези дълги, страшни и тихи дни, в които двамата с Ив-Пиер вървяха по пътищата на Франция, младата жена имаше достатъчно време за размисъл. Двамата избираха тайни пътеки, стараейки се да си проправят път към крайбрежието и Шато Сюр Мер, защото там можеха да се надяват на помощ, за да се измъкнат от Франция. Единствената им надежда бяха английските роднини на Женевиев.
Не знаеше дали леля й и вуйчо й са получили писмото на Едуар Сен Жорж, с което ги уведомяваше за положението на дъщеря си и им съобщаваше, че тя ще се опита да се прехвърли в Англия. Но много добре знаеше, че ако успее да се добере до Нортчърч Аби, роднините ще настояват да изпълни отдавнашната уговорка между майка й и леля Доминик — да се омъжи за братовчед си Джъстин.
Тази перспектива ни най-малко не я привличаше, още повече, че мъчително тъгуваше за загубата на милия си приятел Арман и от раздялата със семейството си.
Женевиев не беше виждала Джъстин няколко години, но спомените й бяха доста неприятни. Братовчед й беше надменен, вечно скучаещ младеж, който през цялото време на престоите си във Франция не спираше да се подиграва злобно с Вашел.
Запита се без особен интерес дали пък братовчед й не се е променил, макар че не можеше да си го представи. Всъщност нямаше значение. Сърцето й беше мъртво и й беше все едно какво ще стане с нея. Беше се съгласила да напусне дома им в Париж само защото майка й и баща й настояваха, но би предпочела да остане, ако можеше по този начин да спаси живота им. Беше съгласна дори да стане метреса на омразния Рамбуйе. Надали имаше някаква разлика, като се омъжи за Джъстин.
Кой знае, може би пък братовчед й също не искаше да се ожени за нея? Това беше единствената й надежда, защото просто не можеше да понесе мисълта да се свърже в брак с човек като него. Сърцето й принадлежеше на Арман, а тревогата за съдбата на родителите й и Вашел я занимаваше повече от всичко друго. Все пак това доказваше, че у нея се е запазила искрица живот. Трябваше само да възпламени жаравата. Внезапно се засрами от малодушието си. Къде останаха енергията, куражът и упоритостта й? Качества, характерни за гордата фамилия Сен Жорж от столетия насам, подкрепяли ги винаги в трудни времена! Тя беше наследница на това семейство и не биваше да се предава толкова лесно.
Като дете винаги проявяваше упоритост и успяваше да наложи волята си — или поне майка й твърдеше така. Още от най-ранна възраст Женевиев не се интересуваше от чисто женските дейности, с които я занимаваха. Вместо това се залепваше като репей за Вашел и упорито настояваше да взема заедно с него уроци при мосю Рокфор, да учи фехтовка и плуване от Ив-Пиер и да участва наравно с момчетата в лудите им игри. Колко пъти я улавяха, че се катери по дърветата, когато трябваше да упражнява някой менует, или че стреля с пистолет по набелязана цел, когато трябваше да се учи да шие. Майка й често я наказваше, но баща й само се смееше на номерата й и все твърдеше, че момичето ще има достатъчно време да се превърне в изискана млада дама. Не смяташе за нужно да ограничава жизнеността й и накрая майката отстъпи пред настояванията му. Женевиев правеше само онова, което й харесваше.