Сърце под маска

— Вземете си нещата, а аз ще претърся труповете. Може да носят нещо ценно, пък и кесията със злато, която ми даде мосю графът, вече е доста лека за вкуса ми.

В първия момент Женевиев беше шокирана, но после проумя колко разумно беше предложението му. Трябваше да използват всички полезни неща, които ония негодници носеха със себе си.

Освен това, каза си решително тя, те щяха да постъпят по същия начин с нас, ако лежахме сега тук.

Тази мисъл я накара да потрепери и за кой ли път да прокълне деня, в който Клод Рамбуйе беше влязъл в живота й. Ако не бяха той и подобните му, тя щеше да си бъде на сигурно място у дома, нямаше да предприеме това опасно пътуване и да убие двама души. Беше създадена за веселие и смях, не за жестокост и убийство. Освен това беше уплашена до смърт. Хвърли бърз поглед към труповете, които Ив-Пиер внимателно претърсваше, и потрепери от ужас при мисълта какво щеше да й се случи, ако беше сама, без верния слуга до себе си. Мъжете непременно щяха да открият, че е жена и… По гърба й пробягнаха студени тръпки.

За да отхвърли тези натрапчиви мисли, тя стана и се зае да събира нещата, разхвърляни наоколо по време на битката. После почисти оръжията си. Ив-Пиер замъкна труповете в гората и ги скри зад храстите.

Скоро двамата тръгнаха да търсят потока. Слава Богу, той наистина беше наблизо и пътниците бързо намериха спокойно кътче в гората, където можеха да си починат необезпокоявани.

Женевиев извади чисти ивици плат от раницата си и сръчно превърза раната на Ив-Пиер, а после и собствената си. При това с облекчение установи, че двете наранявания не са толкова сериозни, колкото й се беше сторило на пръв поглед. После събра сухи съчки за малък огън, докато Ив-Пиер с присъщата му почтителност опъна на едно въже старото износено одеяло, защото държеше господарката му да има свое кътче, където да се оттегли. Така правеше всяка нощ, през която спяха на открито. Направи й легло от мека трева и мъх. После извади от чантата си хляб и сирене и двамата мълчаливо вечеряха.

След време Ив-Пиер тихо се покашля. Беше отгатнал мислите на младата си господарка.

— Мадмоазел Женет — заговори той, наричайки я с галеното име, както винаги, когато говореше за строго лични неща, — вие сте млада дама и не сте свикнали с трудностите, с които се сблъскваме на всяка крачка. Сега трябваше да се разхождате с елегантна рокля и да танцувате по балове. Но революцията разруши вашия свят — моя също, защото се чувствах добре със семейството ви. Съжалявам за онова, което се случи днес. Трудно е да отнемеш човешки живот, макар да е на някой негодник, и знам колко сте потисната. Но трябва да разберете, че те ни нападнаха и трябваше да се защитаваме. Вие се бихте като истински смел мъж. Гордея се с вас, мадмоазел Женет.

Младото момиче беше трогнато от загрижеността на доверения слуга. Гърлото й беше стегнато от нахлулите чувства, но сега се върна и радостта, че не всичко е загубено. Скъпият й приятел и учител все още беше до нея.

— Благодаря — прошепна тихо тя, но гласът й прозвуча ясно в нощната тишина. — Благодаря, приятелю.

Значи не беше чак толкова лошо…

Когато на сутринта Женевиев се събуди, тръпчивият аромат на прясно печена риба я удари право в носа. Гладът я накара да скочи от импровизираното легло и набързо да се измие и облече, за да се присъедини към Ив-Пиер.

— Добро утро, мадмоазел — поздрави весело той.

— Добро утро, Ив-Пиер. Сигурно си станал много рано, за да наловиш толкова риба. Нямам търпение да я опитам. Направо умирам от глад.

Сякаш се бяха уговорили, никой от двамата не споменаваше за събитията от предния ден. Разговаряха само за всекидневни неща. След обилна закуска събраха вещите си, загасиха огъня и заличиха следите си. Скоро след това отново бяха на път.

На обед спряха в крайпътна гостилница, защото в джобовете на разбойниците бяха намерили няколко франка и цяла купчина дребни монети, които Ив-Пиер грижливо беше прибрал в кесията. Освен тях имаше и няколко накита, които Женевиев скри в торбичката, зашита под дрехите й.

Беше вече късно следобед, когато младата жена, чиито сетива се бяха изострили от преживените през последните седмици несгоди, внезапно спря и пое дълбоко въздух. Ноздрите й потръпнаха и тя се наслади докрай на свежия, чист, остър морски лъх. Обърна се с усмивка към спътника си и го хвана за ръка.

— Усещаш ли, Ив-Пиер? Помириса ли го и ти? Това е морето! Стигнахме най-сетне! Успяхме, приятелю. Толкова се радвам! Шато Сюр Мер не е далеч. Да побързаме, Ив-Пиер, нямам търпение — извика тя и хукна да тича въпреки ранения си крак.

Соленият полъх им беше вдъхнал нов кураж и двамата с леко сърце ускориха крачка. Скоро забелязаха в далечината стройните сиви кули на замъка, който от векове принадлежеше на семейство Сен Жорж.