Сърце под маска

От всичко, което беше имала досега, „Ла Бел фий“ беше най-голямата й гордост и радост и видът му само затвърди решението й да го командва сама. По дяволите! Клод и другите като него й бяха отнели всичко, което притежаваше, но тя нямаше да позволи да й вземат кораба, нито пък щеше да отстъпи командата на друг. Светът, в който беше живяла, беше безвъзвратно загубен и тя трябваше да си потърси място в новия, враждебен свят, в който беше попаднала.

Погледна се и с мъка установи колко износена е ризата й, колко е окъсан панталонът и колко са тромави кожените ботуши, предоставени й от брата на Бърт. Сигурно никога вече нямаше да види скъпоценните дрехи, които беше носила, както и леките бални пантофки. Кой знае кога ще се почувства пак лека и весела, за да танцува цяла нощ на някой бал и скрита зад ветрилото си, да флиртува кокетно с цяла тълпа кавалери.

Но в сърцето й се надигна нова решителност. Смело вирна брадичка и изпъна тесните си рамене, докато разумът й трескаво работеше. Ако сега успее да се измъкне, нямаше да остави татко, мама и Вашел в тази проклета от Бога страна. Щеше да открие скривалището им и да ги спаси — дори ако бяха в затвора. Заплашваше ги опасността всеки момент да бъдат екзекутирани.

Тази мисъл я накара измъчено да прехапе устни. Може би трябва да помоли за помощ вуйчо си или Джъстин, щом стигне в Англия. Но в спомените й лорд Уилям беше строг, хладен и недостъпен мъж, който на всичкото отгоре беше доста сърдит на баща й. Още миналата година многократно беше предупредил френския си роднина, че положението рязко се влошава. Беше настоял Едуар Сен Жорж да доведе семейството си в Англия, преди да е станало твърде късно. Но бащата на Женевиев все още се надяваше, че милата на сърцето му Франция ще преодолее трудностите и не обърна внимание на тревожните послания и предложения на стария си приятел. В последното си писмо лорд Уилям изразяваше загрижеността си и засипваше графа с обвинения. След това семейство Сен Жорж не чу нищо за него. Женевиев беше почти убедена, че чичо й вече не се интересува за съдбата на роднините си, иначе непременно би предприел някакви мерки да им помогне.

Не, реши сломено тя, няма да бъде зависима от чичо си Уилям, няма да го моли за помощ. Нищо чудно все още да е разгневен срещу баща й и изобщо да не пожелае да я приеме в дома си в Нортчърч. Тази представа изпълни сърцето й с паника, защото ако се стигнеше дотам, тя оставаше сам-сама на света — без средства, без убежище, без човек, който да я защити. Но веднага се утеши с мисълта, че леля Доминик никога няма да й затвори вратата под носа, колкото и да се сърди чичо Уилям, и тревогата бързо я напусна. Освен това, въпреки всичките си предразсъдъци спрямо лорд Нортчърч, не й се вярваше, че той наистина ще я изгони от дома си. Детинските й страхове само показваха колко раздвоена е вътрешно, колко е измъчена. И все пак най-добре беше да вземе съдбата си в свои ръце. Чичо Уилям надали щеше да й помогне в търсенето на родителите й, защото това означаваше да изложи хората си, а може би дори и себе си на опасност.

Оставаше само Джъстин, но щом си помисли за него, Женевиев се отчая още повече. Братовчедът, който помнеше, беше егоист, студен и надменен сноб, който не се интересуваше от нищо и от никого. Надали щеше да си помръдне пръста, ако не беше сигурно, че тази работа обещава печалба или забавление. Тъй като нямаше да получи нито едно от двете, ако тръгнеше да търси семейството на Женевиев, тя беше сигурна, че от него не може да се очаква помощ.

Но пък ако се омъжи за него, помисли си саркастично тя, той ще бъде задължен да я защитава. Значи ще бъде принуден да стори това, което се изискваше от него. Как ще погледнат на него хората, ако допусне бащата, майката и братът на съпругата му да бъдат екзекутирани? Но дори ако й помогнеше наистина, в сърцето си Женевиев никога нямаше да бъде сигурна, че този скучаещ безделник Джъстин е вложил всичките си сили да открие семейството й. Нямаше му доверие и толкова.

Трябваше да вземе работата в свои ръце. Това беше единственият изход.

Още при първото споменаване на „Ла Бел фий“ в съзнанието й се оформи смътен план, но първата и най-важна крачка към осъществяването му беше да поеме сама командването на кораба. Промъкна се по-близо до двамата слуги, приклекнали недалеч от нея, и почувства, че всяко мускулче и всеки нерв по тялото й са опънати до скъсване.

Събра ли хората? — попита тихо Ив-Пиер, когато Беноа се обърна към него, като същевременно внимателно се оглеждаше наоколо си.

Да — прошепна по-младият мъж. — Петима вече са плували с мадмоазел и са верни привърженици на семейство Сен Жорж. — Той почтително вдигна пръсти до шапката си, за да поздрави Женевиев. Макар че му беше неловко да я гледа облечена като момче, не каза нищо, защото в тия сурови времена, когато във Франция се беше възцарил хаосът, всеки се спасяваше, както може. — Другият е братовчед ми Рупърт от Довил. Последния, Тибо, не го познавам, но Фабиен гарантира за него.

— Добре — промърмори Ив-Пиер. — Къде са сега?