Сърце под маска

— Почакайте, мадмоазел — произнесе предупредително Ив-Пиер и сложи ръка на рамото на Женевиев, за да я спре. — Не знаем дали междувременно Клод Рамбуйе не е открил изчезването ви. Ако е така, без съмнение е изпратил част от хората си да охраняват замъка. Трябва да бъдем изключително предпазливи. Страшно ще бъде, ако ви хванат сега, след този дълъг и мъчителен път, когато почти сме достигнали целта.

Женевиев кимна и загрижено прехапа устни при мисълта, че в този миг Клод и хората му са се разположили в замъка и я очакват.

— Може би е най-добре да останем в гората, докато се стъмни — предложи Ив-Пиер. — Тогава ще се промъкна до входа за прислугата и ще се опитам да узная нещо. Ако не се върна след час, ще знаете, че дворецът не е сигурен. Веднага ще тръгнете към Порт д’Ор, както се бяхме уговорили.

Женевиев мрачно кимна. Не беше въодушевена от перспективата да остане сама в тъмната гора, още по-малко пък от представата, че ще извърви сама дългия и опасен път, който я отделяше от малкото имение на брат й. То се намираше далеч на юг и я отклоняваше доста от набелязания маршрут. Но трябваше да се съгласи с молбата на спътника си, макар и с тежко сърце. Хората на Клод щяха да попитат Ив-Пиер какво търси тук, но нямаше да го притесняват или дори да го арестуват, ако го видеха да влиза в замъка. Но ако тя го придружеше, животът й щеше да бъде изложен на опасност. Прав беше. Трябваше да го чака тук.

Бързо се стъмни. Сенките се удължиха и скоро мракът се спусна над гората като черна погребална мантия. Някъде в далечината изкрещя сова. Кучетата в замъка от време на време излайваха срещу луната.

— Готов съм за тръгване, мадмоазел — заяви Ив-Пиер.

— Сигурна ли сте, че ще се справите сама?

— Върви, Ив-Пиер. Колкото по-бързо стигнеш в замъка, толкова по-бързо ще се върнеш отново при мен.

— Така е — отбеляза кратко той. — Ще побързам, мадмоазел, обещавам ви.

— Внимавай за себе си — извика загрижено Женевиев.

— Не искам да ти се случи нищо лошо, приятелю.

Ив-Пиер се ухили и до болка й напомни за Вашел.

— Не се бойте, мадмоазел. Аз съм като дядо ви, Льо Ренар. — И той гордо изпъчи гърди. — Баща ми не е възпитал глупак. Клод Рамбуйе трябва да измисли някоя по-особена хитрост, ако иска да ме залови.

С тази последна забележка Ив-Пиер потъна в нощта и Женевиев остана сама. Стана й студено в хладната вечер и се притисна до стъблото на едно голямо дърво. После страхливо се вгледа в мрака, който я обкръжаваше отвсякъде. Всяка сянка й се струваше като фигурата на Клод или някой от привържениците му, или поне като див звяр. Вятърът издаваше кратки призрачни въздишки и отнасяше надалеч шума на прибоя, който виеше някъде долу в скалистия бряг. Беше тъмно като в рог и Женевиев цялата трепереше.

За да разпръсне страха си, младото момиче се опита да си припомни старата детска песничка.

— Братко Якоб, братко Якоб, стига спа!… — Но скоро стреснато млъкна, защото внезапно се сети, че близо до морето човешките гласове, дори шепотът, се чуват ясно на мили разстояние. Някой можеше да я чуе и да дойде да я залови. Тази перспектива така я уплаши, че направо подскочи, когато Ив-Пиер я потупа по рамото. Беше се промъкнал съвсем близо до нея, без изобщо да го забележи!

— Олеле! — изплака тя и веднага след това облекчено въздъхна.

— Шшт! — Ив-Пиер сложи пръст на устните й. — Преди три дни са открили изчезването ви от градската къща. Мосю Рамбуйе е в замъка и ви очаква. Живее с хората си във вашите покои.

— Влязъл е в замъка? — изсъска смаяно Женевиев. — Негодник! Как е посмял! — Младата жена млъкна, загубила ума и дума от подобно нахалство. После осъзна цялото значение на присъствието им и замръзна на мястото си. — Родителите ми — произнесе задавено тя. — Какво е станало с тях, Ив-Пиер?

Мъжът поклати глава.

— Никой не знае. Изчезнали са. Но те са умни хора и е възможно също да са избягали. Казаха ми, че след пристигането си мосю Рамбуйе е в ужасно настроение. Ако мосю графът и графинята са успели да се изплъзнат, то…

— Той ще бъде бесен от гняв — допълни Женевиев и за пръв път в очите й проблесна надежда. — Моля те, Господи, отведи татко и мама на сигурно място! — помоли се с цялото си сърце тя и загрижено попита: — Клод и хората му не те ли видяха?

— Не — отговори с усмивка Ив-Пиер. — Имах късмет, че точно пред вратата се сблъсках с Беноа д’Арси и той ми разказа всичко, което се е случило. Хайде, мадмоазел, трябва да побързаме. „Ла Бел фий“ е още в пристанището на Брест и Беноа твърди, че я охраняват само двама-трима мъже, тукашни, наети от Клод Рамбуйе. Ако имаме още малко късмет, корабчето скоро ще бъде наше. — Гласът му звучеше развълнувано. — Още тази нощ можем да потеглим за Англия, мадмоазел!

Сърцето на Женевиев заби по-силно от тази вест, макар че към радостта й се примесваше ужасен гняв.

— „Ла Бел Фий“ е моя! — заяви ядосано тя. Беше забравила умората и тревогите си. — Моя! Татко ми я подари за рождения ден. Как можа оня негодник да си въобрази, че има право да ми я отнеме!