Сърце под маска

Едва през последните две-три години беше почнала с удоволствие да носи дълги поли, да си прави сложни прически, да изучава изкуството на флирт с ветрило, да пристъпва с малки крачки и изкусително да поклаща бедра. Както преди години майка й, така и Женевиев беше завладяла Париж с устрем и беше завоювала мястото на първа кралица на красотата. Вярно е, че доста хора намираха поведението й за дръзко и не дотам подобаващо на една дама, но повечето просто свиваха рамене и твърдяха, че дъщерята на богатия и уважаван граф дьо Шато Сюр Мер спокойно може да си позволи да бъде смела, тъй като нямала нужда от изгодна женитба, за да завоюва обществено положение или богатство. Някои злобни езици шушнеха, че кръвта вода не става и момичето много прилича на майка си, която в края на краищата била само най-обикновена артистка. Но това петънце в родословното дърво на Женевиев не беше пречка за десетките изискани парижки кавалери, които се тълпяха около нея. Можеше да избира между най-желаните кандидати за женитба в цяла Франция, стига да го беше поискала.

Скоро обаче нещата се обърнаха и сега изучаваните с толкова търпение женски хитрини падаха една по една, захвърляни като ненужни дрипи, докато с мъка влачеше крака по прашния селски път и оставяше зад себе си целия си досегашен живот.

Каква полза от тия глупости? — питаше се тя. И решително си отговаряше: Никаква! По-добре да беше продължила упражненията си в чисто мъжките умения. Сега поне щеше да покаже на дело какво е научила. За какво й бяха красиво лице и прелъстителна фигура, след като именно те бяха привлекли вниманието на оня омразен Клод Рамбуйе! За да го надхитри, сега ще се възползва от разума и от уменията си. Трябва да намери начин да измъкне родителите си от мръсните му лапи. Трябва да ги освободи и едновременно с това да си отмъсти за всички обиди. Но дотогава не биваше да си позволява трудностите, пред които непрекъснато се изправяше, да я размекнат.

Гласът на Ив-Пиер я изтръгна от размишленията.

— Бъдете по-внимателна, мадмоазел — пошепна той. — Ония дървета хич не ми харесват. Кой знае какво се крие зад тях. Вече се стъмни, а преди малко видях да се издига дим от лагерен огън. Сега обаче изчезна, като че са бързали да го изгасят.

— Но, Ив-Пиер — усъмни се Женевиев, — надали приличаме на богаташи. В този вид не привличаме вниманието на разбойниците. Сигурно хората край огъня са вечеряли и са продължили пътя си.

Мъжът поклати глава и загрижено сви вежди.

— Не сте права, мадмоазел. Никой не е излизал от гората, а честните хора щяха да вървят по пътя, както правим ние. Тази проклета революция превърна половината Франция в разбойническа шайка и много хора умират само заради късче хляб.

— Прав си — съгласи се мрачно Женевиев и сложи ръка върху сребърната дръжка на рапирата си. — Готова съм, приятелю. Не се тревожи за мен.

Ив-Пиер внимателно погледна стройната фигурка. Сърцето му тръпнеше от страх за живота й.

— Няма да се биете. Ако се стигне до схватка, аз ще ви защитавам.

— Не бъди глупав, Ив-Пиер. Мога и сама да се защитя. Ще ти помагам с всички сили — усмихна се Женевиев. — Останалото би било глупост. Освен това съм твоя ученичка, нали така?

— Разбира се, но сте млада и имате още много да учите. Затова внимавайте, мадмоазел. Не се намесвайте в битката, ако не е абсолютно необходимо.

— Добре, както желаеш.

Тя кимна и мъчително преглътна, стараейки се да обуздае лудото биене на сърцето си. После нервно облиза устни с език, огледа се и забеляза някакво движение в храстите. Последвалото нападение не я изненада.

Въпреки обещанието, дадено на Ив-Пиер, тя светкавично измъкна острата рапира от ножницата и отрази атаките на огромния грубиян, който се нахвърли върху нея с изваден меч и кръвожаден рев. Разбойникът слисано спря, защото не беше очаквал съпротива от страна на слабичкото момче. Без да му даде време да се опомни, Женевиев разсече рамото му.

Мъжът беше много силен и въпреки че изрева от болка, когато лявата му ръка увисна безпомощно, почти отделена от рамото, се нахвърли върху противника с такава ярост, че младото момиче за малко не изпусна оръжието си. Олюля се и едва успя да запази равновесие. После стисна здраво дръжката на рапирата си. В тишината на настъпващия здрач се разнесе дрънчене на метал. Оръжията се кръстосваха със звън. Женевиев упорито отблъскваше атаките на противника си. Дори не усети, че я е ранил. От бедрото й бликна кръв, но тя въобще не почувства болка, защото цялото й внимание беше съсредоточено в парирането на следващия убийствен удар.

Някъде дълбоко в съзнанието й се нижеха думи на благодарност към снизходителността на баща й, който й беше позволил да участва в уроците по фехтовка. Ала беше свикнала с учтивите дуели, изпълнявани според строги морални правила, и не беше подготвена за тази битка на живот и смърт. Ужасено отбеляза, че подлият й противник няма никакво чувство за чест и въобще не се придържа към неписаните правила за джентълменски двубой.