Сърце под маска

— Какво ще правим сега? — попита лорд Джъстин Тревилин, виконт Блекхийт и гласът му прозвуча раздразнено. Крайно време беше да прекъсне напрегнатото мълчание. — В никакъв случай не мога да се оженя точно сега. Нали си наясно с поста, който заемам, и с отговорността, свързана с него. Не смея да поставя на карта всичко, което съм постигнал, и то заради някаква си хлапачка, едва завършила училище. Не се съмнявам, че и тя е тъпа и се държи детински като всички останали… — Последните думи прозвучаха надменно.

Лорд Уилям Тревилин мрачно вдигна вежди и заплашително изгледа сина си. Джъстин обаче ни най-малко не се уплаши и хладно отвърна на погледа му. Изглеждаше, че цялата тази история по-скоро го забавлява. Лорд Уилям изкриви лице в сърдита гримаса, която беше адресирана както към презрителната забележка на сина му, така и към външния му вид — подчертано небрежно ловно облекло, което съвсем не беше подходящо за важността на разговора.

— Смятам, че Едуар се е изразил достатъчно ясно в писмото си. Знаеш положението на Женевиев. Ако успее да избяга от Франция, ще й е необходима закрила и дом, където да се приюти. Тя е твоя годеница — произнесе натъртено графът — и е в правото си да очаква, че ще спазиш обещанието, дадено от майка ти пред родителите й.

— Женевиев има теб и мама, вие също можете да се грижите за нея — отговори рязко Джъстин и смръщи чело, като си припомни почти с отвращение невъзпитаната хлапачка, с която толкова се дразнеха като деца. Двамата с брат й непрекъснато тичаха подире му и разваляха хубавите ваканции, които прекарваше в дома на леля си. — Защо съм й аз?

От бдителните очи на лорд Уилям не се изплъзна изразът на отвращение, пробягал по лицето на сина му. Затова нарочно смени позата си, извади кърпичка от отлично ушитата жилетка и грижливо се зае да изтрива лорнета си. После бавно го вдигна и изпитателно изгледа сина си, сякаш насреща му седеше някакво странно, будещо отвращение чудовище. Едва след няколко дълги секунди отпусна лорнета и той се залюля на верижката си.

— Днес май доста трудно проумяваш някои неща, Джъстин — отбеляза с измамно спокойствие лордът. — Ще се опитам да ти изясня положението. Майка ти отдавна желае да те види оженен за братовчедка ти Женевиев, нали знаеш?

— Без да се съобразява с чувствата ми — изръмжа сърдито Джъстин.

— Точно така — отговори изненадано бащата. — Смятах, че ти е известно колко малко ме интересуват чувствата ти.

— Разбира се — промърмори със същата измамна любезност виконтът. — Въпреки това ми се струва, че тази вечер ти също схващаш доста бавно. Ще се опитам да ти разясня становището си. Нямам никакво желание да се обвързвам в брак с която и да било и да рискувам постигнатото с толкова усилия.

— Така ли? — осведоми се иронично лорд Уилям. Щом чуеха този тон, повечето му служители побързваха да се съгласят с него. — Тогава може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че Паркър е на друго мнение по въпроса. Според него съпруга французойка ще ти бъде от голяма полза.

При споменаването на най-добрия му приятел младият мъж изненадано вдигна вежди и лицето му много заприлича на бащиното.

— Значи така? — промърмори хладно той. — Обясни ми, ако обичаш, какво знае Паркър за тези неща?

— Доста повече, отколкото предполагаш, Джъстин. Може би си въобразяваш, че си в течение на нещата, но това съвсем не е така. От достоверен източник узнах, че в скоро време той ще бъде назначен за посланик във Франция.

Джъстин, който тъкмо изваждаше богато украсената табакера за емфие от джоба на жилетката си, замръзна на място. Но скоро се успокои и щракна с елегантно движение капачето. Натъпка в носа си щипка енфие и замислено проговори:

— Разбирам. Не знаех за това, но отдавна подозирах, че след неуместните си изказвания онзи нещастник Олдфийлд ще бъде отзован. Значи Паркър ще заеме мястото му?

— Смятам, че се изразих достатъчно ясно — отговори лорд Уилям и в гласа му ясно прозвуча раздразнение, че синът му си е позволил подобна пренебрежителна забележка по отношение на бедния лорд Олдфийлд.

Всъщност бащата беше напълно съгласен със сина си в оценката на посланика и на онази неприятна история, довела до отстраняването му, но Джъстин нямаше право да критикува по-възрастни от него.

— Това наистина е изненада — продължи провлечено Джъстин и студените, пронизващи очи се свиха. — Не знаех, че Паркър се ползва с такова добро име в дипломатическите кръгове. Досега винаги се е държал на заден план.

— Също както и ти, Джъстин — отбеляза сухо лорд Уилям. — Поне… що се отнася до Англия.

Младежът трепна, макар и едва забележимо, защото възприе последните думи като излишно напомняне за шума, който вдигаха в цялата страна скандалните му авантюри. Графът се усмихна хладно, разбирайки, че този път го е засегнал. С мрачно задоволство отбеляза, че поне веднъж е успял да пробие желязната броня на сина си, и побърза да продължи в същия тон:

— Смея да те уверя, че когато узна за твоето положение, Паркър се учуди също както се учудваш ти сега.