Сърце под маска

Майката нямаше вест от сина си, знаеше само, че е успял да се укрие. Женевиев беше уверена в това, а Лиз-Мари отлично знаеше колко е тясна връзката между близнаците и как се разбират и от разстояние. И през ум не й минаваше да поставя под въпрос твърденията на дъщеря си. Сега обаче беше заплашен животът на момичето й. Майката не можеше да допусне то да стане жертва на простак като Клод Рамбуйе, също както на времето татко Ник не позволи на дъщерите си да се свържат с обикновени мъже. Нямаше да позволи дъщеря й да стане любовница на човек с толкова долен произход.

Когато й хрумна отличен план как да запази дъщеря си от лапите на това чудовище, Лиз-Мари въздъхна облекчено.

Всяка сутрин при тях идваше Бърт Онфрой, момичето на млекаря. Женевиев щеше да се смени с него и да се махне от къщи. Лиз-Мари не се тревожеше за Бърт, защото тя си беше малко смахната и нямаше да разбере нищо. Ролята й беше само на статистка. Женевиев обаче не биваше да греши.

Нервна както преди всяко представление, Лиз-Мари почука на вратата и влезе в стаята на дъщеря си.

В овалното огледало над тоалетната масичка Женевиев видя загриженото лице на майка си. Обърна се бавно и я погледна в очите.

— Е, маман? — попита предпазливо тя и пое дълбоко въздух. — Как ти харесвам в новата роля?

Мадам графинята дьо Шато Сюр Мер, Лиз-Мари Бовил Сен Жорж, внимателно огледа дъщеря си. После, въпреки тревогата, по лицето й се появи усмивка.

— Мисля… — започна тя, но се прекъсна и пое дълбоко въздух. — Мисля, че дори татко Ник би се възхитил от теб, ако можеше да те види.

Женевиев наистина беше преобразена. Дългата медноцветна коса беше загубила блясъка си и висеше на две мазни плитки, свързани с мръсни панделки. Безупречната кадифена кожа, наследена от майката, сега беше добила цвят на орех, сякаш момичето беше прекарало целия си живот на слънце. Леко скосените бадемовидни очи бяха умело изправени с черен молив и очните ябълки изглеждаха големи и кръгли като копчета. Наситенозеленият цвят на зениците беше заменен с някаква безлична сиво-кафява сянка. Дръзко вирнатото носле беше удебелено с помощта на малко глина и изкусно приготвена смес от боя и пудра. Скулите бяха хлътнали и покрити с огромни тъмни лунички. Пълните червени устни бяха наново изрисувани и видът им беше променен изцяло. Сега изглеждаха тънки и бледи. Фигурата на Женевиев също беше преобразена. Дръзките млади гърди бяха стегнати в тъмно елече, а тънките бедра бяха подплатени с няколко възглавнички.

Младото момиче не се движеше с обичайната за него прелестна гъвкавост, а пристъпваше тежко с издадено напред ляво рамо и сведена глава.

Дори Лиз-Мари едва успя да познае красивата си дъщеря в тази тромава селянка.

— От теб щеше да излезе велика артистка, миличка. Отлично имитираш Бърт! — извика майката.

При по-нормални обстоятелства Женевиев щеше да се зарадва неимоверно много на похвалата на майка си, но като си помисли колко много зависи този път от превъплъщението й, в гърлото й заседна буца.

— О, маман! — изплака тя. — Сигурна ли си, че трябва да изиграя тази роля? Моля те, нека остана тук. Голяма работа, че ще стана любовница на Клод Рамбуйе! Не ме интересува, че ще разбия живота си! Ще изтърпя какво ли не, само и само да не се разделям с татко и теб. А като си представя какво ще ви се случи, когато онзи негодник открие измамата…

— Тихо! Не говори повече, момичето ми. Нали не искаш да помисля, че имаш слаби нерви. Вече обсъдихме този въпрос. Нямаме друг избор. Хайде, ела, миличка. Публиката те очаква.

Когато двете влязоха в кухнята, Бърт вече беше пристигнала и страхливо събличаше кърпените си дрешки. Като видя двете жени, момичето трепна и скри лице в ръцете си. Но веднага се успокои, защото позна мадам графинята и дъщеря й.

— Побързай, Бърт — подкани я Лиз-Мари и загрижено погледна през прозореца, за да се увери, че пазачите все още не са забелязали колко дълго се е забавило тази сутрин момичето на млекаря.

Трескаво помогна на дъщеря си да се преоблече, после се отдръпна крачка назад, измери я с последен критичен поглед и промълви:

— А сега изтичай да се сбогуваш с баща си, Женет!

Женевиев нямаше нужда от напомняне, че всяка минута е ценна. Затича се колкото се може по-бързо в грубите ботушки на момичето, които й бяха големи и я спъваха, макар че ги бяха натъпкали с хартия.

— Татко! — извика тя. — Татко!

Мосю графът дьо Шато Сюр Мер, Едуар Сен Жорж, влезе забързано в кухнята. Лицето му беше белязано от тревога за любимото дете, но той разтвори ръце и Женевиев се сгуши в обятията му. Бащата я притисна до себе си и нежно целуна косите й.

— Така… Време е, Женет — произнесе задавено той.

— Да, татко.