Сърце под маска

По време на дуела шапката беше паднала от главата й, буйната червена коса се беше изплъзнала от мрежичката и падаше на вълни по гърба й. Вятърът и морската пяна развяваха разпилените къдрици, а на оскъдната светлина лицето й изглеждаше изпито и бледо като смъртта. Женевиев приличаше на ангел на отмъщението, застанал с разкрачени крака посред палубата с вдигнат меч в ръка, докато корабът под краката й леко се полюляваше.

— Вече съм капитан, нали? — осведоми се спокойно тя и без да обръща внимание на останалите, леко притисна острието в гърлото на Тибо. От раната потече капка кръв.

— Да, мадмоазел — отговори нервно той и облиза с език пресъхналите си устни. Погледът му издаваше неохотно уважение.

Женевиев се обърна към останалите и едва се удържа да не избухне в смях при вида на уплашените им лица.

— Вече съм капитан, нали? — повтори въпроса си тя.

— Да, мадмоазел — побързаха да се съгласят мъжете. Някои страхливо се прекръстиха. Бяха възхитени от бойните й умения, но им придаваха някаква свръхестествена сила.

— Добре — отговори спокойно тя и разбра, че вече никой няма да смее да й се противопостави. — От този миг нататък ставате мои хора и дължите послушание единствено на мен. Бъдете почтени с мен и аз ще ви отвърна със същото. Който ме измами, ще нахрани рибите — продължи заплашително тя. — Припомнете си колко пирати е имало в семейството ми. Ако реша, че можем да вземем товар на борда, за да го откараме в чужбина, ще делим печалбата по равно. Ив-Пиер става мой първи подофицер, Беноа — втори помощник-капитан, а Емил — лоцман. Тибо — обърна се към доскорошния си противник Женевиев, — можеш ли да си служиш с оръдията също така сръчно, както и с шпагата?

— Да, капитане — отговори без колебание той, признавайки по този начин новия й статус.

— Тогава те провъзгласявам за канонир. Оливие ще бъде нашият корабен лекар, Силвестър ще готви, а останалите ще си поделят другите задачи. Всеки ще получава достатъчна порция храна и вода, освен това по чаша грог на ден. — Женевиев се извърна към Рупърт, който хъркаше с все сила. — Ако ни нападнат, пияният моряк само ще ни пречи и ще изложи живота ни на опасност. И още нещо искам да ви кажа: Аз съм жена, но вие със собствените си очи видяхте, че мога да браня честта си — помнете това винаги. Въпреки облеклото и поведението си съм дама и желая да се отнасяте с мен като с такава. Ясно ли се изразих?

— Да, капитане — отговори в един глас екипажът. Женевиев доволно се обърна към Ив-Пиер.

— Кормилото дясно на борд! — заповяда решително тя. — Увеличете скоростта! На работа, хора! Успяхме да избягаме от Франция, но искам да стъпя на английска земя още преди изгрев слънце.

8

В открито море вееше силен вятър, който издуваше платната. Плющенето им пронизваше мрачната тишина като шепот на призраци. Мачтите и рейте стенеха и охкаха под напора на вятъра. Звездите в небето блещукаха като милион ярки очи, вперили погледи към земята. Морските вълни равномерно повдигаха и сваляха кораба, а на носа се образуваха бели корони от пяна.

Късно през нощта над морето се спусна мъгла и обви шалупата в прозирно наметало от бяла пара. Женевиев стоеше невъзмутимо на руля. Поддържаше курса, без да се напряга особено, а това още повече засилваше подозренията на простите моряци, че са попаднали под властта на магия.

При тази мисъл по лицето й се появи усмивка. Беше й хрумнала чудесна идея и смяташе да я приведе в изпълнение.

Докато бреговете на Франция оставаха далеч зад тях, тя размишляваше трескаво, опитвайки се да разработи в подробности полуготовия план. Беше проумяла, че не може да се върне в родината като Женевиев Сен Жорж, защото Клод лесно щеше да открие следите й и да я залови. Но като непозната… Да, под друго лице можеше да влиза и излиза от страната, когато си иска, стига да беше достатъчно смела и гъвкава. Трябваше да се прикрива добре и Клод никога нямаше да открие истинската й самоличност, а когато все пак я разбере, вече ще бъде твърде късно. Щеше да му отмъсти за всичко, което беше причинил на семейството й.

При тази мисъл Женевиев отново се усмихна, но това беше странна, жестока усмивка, която не смекчи очите й и накара матросите наново да я изгледат нервно отстрани и да се запитат за какво ли се е замислила.

Тази жена наистина беше магьосница! Моряците безмълвно се споглеждаха. Всеки беше решил никога да не предприема опит да се противопоставя на своя капитан. Екипажът се стараеше да изпълнява задачите си колкото се може по-добре.

Най-после Женевиев се откъсна от размишленията си и доволно установи, че на кораба всичко върви както трябва. Забеляза, че шапката й все още е захвърлена на палубата, вдигна я и тръгна към капитанската кабина.