Сърце под маска

— Но, капитане, нали вече сме в Англия? Тук е сигурно място — отговори малко изненадано Беноа. — Какво причина бихте имали да криете „Ла Бел фий“?

— Имам достатъчно важни причини, поради които никой освен вас не бива да знае, че корабът е моя собственост — обясни търпеливо Женевиев. — Когато му дойде времето, ще разкрия всичко пред вас. Ще ви предложа своя план за действие и се надявам да ви хареса. В момента обаче трябва да се погрижим за влизането си в залива. Времето нещо не ми харесва. Ламаншът понякога е опасен, а не ми се иска да се отклоним от курса, когато почти сме стигнали целта. На работа, хора!

Екипажът веднага се зае със задачите си. Женевиев закуси и побърза да замести Беноа на кормилото. Ив-Пиер предложи да поеме управлението, но тя отклони предложението му и настоя той да си почине. Боеше се, че раната му е доста по-тежка, отколкото признаваше. Пък и не беше вече в първа младост.

— Не, приятелю. Предстоят ни напрегнати дни и нощи. Искам да си здрав и силен. Когато се озовем в имението на чичо Уилям, ще те натоваря с повече работа, отколкото предполагаш. Надявам се само, че няма да бъда твърде строг работодател.

— В никакъв случай, капитане — усмихна се Ив-Пиер. — Както винаги, аз съм изцяло на вашите услуги.

— Благодаря ти — отговори сериозно тя.

Завъртя кормилото и корабът се понесе покрай носа на полуострова. Малко след това се показа и протокът. Това наистина беше тесен, плитък залив, както се беше надявала Женевиев. Откъм открито море не се виждаше нищо повече от няколко скални блока. Ако успееше да прекара кораба между скалните стени, това щеше да бъде идеално пристанище за „Ла Бел фий“. От водата стърчаха стръмни канари, в които се пречупваха вълните, и около входа към залива се образуваше силен водовъртеж. Влизането щеше да бъде трудно и опасно за всеки, който би открил кораба й и би поискал да го погледне отблизо. Освен това течението беше много силно, морето ревеше насреща им и пръскаше потоци пяна. Само луд човек или отчаян до смърт като Женевиев би се опитал да се промъкне през скалистия проток.

— Капитане! — изкрещя Беноа, който също беше открил входа към залива. — Нима наистина смятате да прекарате „Ла Бел Фий“ през тези скали? Ще се разтрошим на трески и ще потънем в морето!

— Аз пък ти казвам, че няма да се стигне дотам — отговори спокойно Женевиев, макар че сърцето й биеше до пръсване. Ръцете й трепереха. Дали щеше да успее? По дяволите! Трябваше да го направи и щеше да го направи! — Спуснете топсела! — заповяда решително тя. — Скъсете голямото платно и бизана и свийте кливерите. После сгъстете водонепроницаемите прегради. Курсът е труден, но ще се справим. Не ме ли чу, моряко? — изкрещя тя на Беноа, който не се помръдна от мястото си. — Дадох заповед и очаквам незабавно да я изпълниш.

С дързък поглед и подигравателно святкащи очи Тибо повтори заповедта и застави вкаменените мъже да се раздвижат.

— Глупаци такива! — продължи да реве той. — Не виждате ли, че ей сега ще се разрази буря? Ако не намерим защитено от вятъра място, скоро ще се разбием в скалите. Аз гласувам с двете си ръце да изпробваме плана на червената вещица!

Екипажът възприе мнението му и веднага се зае да спуска платната. Точно навреме, защото още повече се стъмни и тихият дъждец премина в същински порой. По небето се кръстосваха светкавици, ревяха гръмотевици. Вятърът се усили и воят му се понесе край ушите на мъжете като викът на смъртта.

През непрогледната пелена на дъжда, която немилостиво се стелеше над кораба, Женевиев неотстъпно се взираше в тесния проход към залива и се молеше картите, които беше разучила, да са съвсем точни и смъртоносните скали, които обграждаха отвора като челюсти на акула, да не са се разместили през годините под напора на течението.

Ив-Пиер стоеше зад нея с мрачно изражение, готов по всяко време да поеме кормилото, ако бурята го изтръгне от ръцете й.

— Надявам се, че знаете какво правите, мадмоазел Женет. — Трябваше да крещи, за да надвика воя на бурята.

Женевиев много добре знаеше, че от успеха на маневрата зависят не само нейният живот, но и съдбите на всичките й хора на борда. Стисна здраво кормилото и се опита да обуздае треперенето си, за да насочи шалупата точно между зиналите скали.

„Ла Бел фий“ танцуваше върху вълните. Носът й се издигаше над разпенените им гребени и отново се потапяше в ревящия прибой. Мачтите и рейте стенеха под напора на вятъра. Входът към залива все повече се приближаваше, ужасен и заплашителен.

Моряците бяха замръзнали по местата си и с ужас наблюдаваха как Женевиев бавно завива в опасния проход между зиналите скали. Само Тибо не споделяше страха им. Беше отметнал глава назад и блестящите бели зъби образуваха ярък контраст с тъмната му кожа, когато избухна в луд смях. Беше опиянен от опасността, в която се впускаха.