Сърце под маска

Женевиев се зарази от настроението му и с ужас почувства, че по цялото й тяло премина странна, дива тръпка на въодушевление. Обърна глава и усети как вятърът, дъждът и пръскащата пяна развяват косите й. Собственият й див смях надви воя на бурята и екипажът се вцепени от страх. Нещо, което чак след двадесет години беше наречено „сияние на земното електричество по корабни мачти“ или „огъня на свети Елма“, се плъзна надолу по такелажа и потопи в призрачна зелена светлина усмихнатото лице и огромните бадемовидни очи. При вида на този призрачен блед лик суеверните моряци се закръстиха и безмълвно изпратиха молитви към Дева Мария да ги пази не само от опасните скали, но и от нечестивата вещица, която ги водеше направо в ада. Всеки момент очакваха да чуят ужасното скърцане, с което корабният корпус щеше да се разбие в подводните рифове.

Но чакането им остана напразно. По някакъв чудодеен начин корабът премина покрай страшните скали, без да му бъде причинена и най-малката вреда.

— Вдигнете бизана и голямото платно! — изрева Женевиев. — Бързо! Тичайте, по дяволите, иначе вятърът ще ни захвърли право срещу скалната стена!

Точно пред тях се издигаше висок, заплашителен нос. Но в същия миг „Ла Бел Фий“ беше поета от обратното течение, което я понесе право към отвора на залива и опасните скали, през които току-що бяха преминали.

— Божичко! — изплака някой. Нима бяха преминали през опасния проход, само за да се върнат отново?

Шалупата подскачаше върху бурните вълни, а Женевиев се бореше като луда да овладее кормилото. Усещаше, че корабът се надига и се извърта на една страна, понесен от обратното течение. Но в този миг вятърът стихна също така внезапно, както се беше извил, и дъждът спря да се лее по същия призрачен начин. Ревящият прибой бързо се оттегли и „Ла Бел фий“ остана на сигурно място в скривалището си, полюлявайки се гъвкаво върху вълните.

— Исусе!

Рупърт, който най-после беше изтрезнял, внезапно усети с пълна сила тежките последствия от вчерашното си пиянство. Лицето му позеленя, краката му се подкосиха и той едва успя да се довлече до перилата, за да повърне в морето.

Фабиен падна на колене и промърмори някаква благодарствена молитва, докато останалите стаяха като вцепенени и само се гледаха, без да смеят да повярват, че са още живи.

— Триста дяволи! — прошепна страхопочтително Тибо. Дори и той беше учуден. — Успя! Червената вещица наистина успя! — Втренчи възхитен поглед в Женевиев и явно напълно забрави подигравателното си отношение от вчера. — Не знам къде сте се учили да управлявате кораб, мадмоазел, но с цялото си сърце ви признавам за свой капитан.

Ако не беше разтърсена до дън душа, Женевиев би го скастрила много строго, защото в тъмните му очи святкаше много повече от обикновен интерес, а тя нямаше намерение да търпи подобни чувства. Напълно осъзнаваше, че тия грубияни можеха само след миг да се обърнат срещу нея и да й погодят някой мръсен номер. Дори Ив-Пиер нямаше да успее да ги спре. Ала при това положение на нещата нямаше достатъчно кураж да го укори.

— Просто имахме късмет — призна спокойно тя. — Вярно е, че можех да убия всички ви.

Въпреки че цялата трепереше, младата жена успя да откъсне ръце от кормилото. Никак не се изненада, че пръстите й се бяха впили в него като нокти на птица и кокалчетата й бяха побелели от напрежение. Преглътна няколко пъти, за да успокои лудото биене на сърцето си.

Едва тогава се обърна да разгледа пристанището, в което беше влязла. Мястото наистина беше чудесно. Скалната стена, в чиято единствена ниша се бяха укрили, стърчеше доста по-нависоко от най-високата корабна мачта. Никой не можеше да забележи такелажа на шалупата и откъм каменистата равнина, която се намираше над тях, ако не се приведеше право надолу от ръба на скалата.

Женевиев затвори очи и облекчено въздъхна. Беше успяла. Господи! Беше успяла!

9

След поройния дъжд мъглата над морето се разкъса. Тъмните облаци отплуваха някъде надалеч. Небето все още беше забулено, но ясно личеше, че следобедът ще бъде светъл и топъл.

Чайките се измъкнаха от убежищата, в които се бяха крили по време на бурята, и величествено се издигнаха към небето. Тъжните им крясъци се понесоха над морето и създадоха замайващ контраст към тихото плискане на вълните, които се бяха успокоили след силната буря.

Женевиев помисли, че птиците й казват добре дошла в Англия, и сърцето й подскочи от радост. Беше успяла. Беше се измъкнала от Франция невредима. Беше свободна! При тази мисъл по страните й потекоха сълзи на щастие, но въпреки триумфа и голямата си радост не можеше да забрави тревогата за онези, които бяха останали там — мама и татко, които може би вече бяха пожертвали живота си, за да спасят нейния, и брат й Вашел, с когото бяха свързани завинаги и само смъртта можеше да ги раздели.