Сърце под маска

Повече от всякога усещаше в сърцето си желание да спаси близките си. Обърна се към мъжете, които бяха толкова впечатлени от дръзките й действия, че стояха тихо и очакваха заповедите й. Всички бяха дълбоко убедени, че имат насреща си вещица, защото само надарен със свръхестествени сили човек би могъл да преведе „Ла Бел Фий“ през тези опасни скали.

— Пуснете котвата — заповяда Женевиев. — После спуснете на вода една от лодките. Ако пресмятанията ми са верни, тук сме близо до Сен Ив. Беноа, Ив-Пиер, Пернел и Давид ще дойдат с мен. Останалите ще ни чакат на кораба. Докато ме няма, командата поема Емил. Желая да прегледате кораба за възможни повреди и да извършите всички необходими поправки, причинени от бурята. Не позволявам в никакъв случай да слизате на сушата. Освен това не ми се вярва — добави тихо тя, — че ще се осмелите да излезете без мен от този залив.

За нейна радост Тибо отметна глава назад и избухна в смях. Напрегнатата атмосфера веднага се разведри и мъжете захихикаха един след друг.

— Капитане — отбеляза сухо Оливие, — дори мисълта за това ме изпълва с ужас. Не си мислете, че ще предприемем сами този рискован опит. Вече ни показахте големите си умения както във фехтовката, така и в управлението на кораба. Не вярвам, че някой ще се осмели да постави под въпрос властта ви.

— Значи вярно било! — намеси се хленчещо Рупърт. — О, братовчеди мои, как можахте да ми сторите такова нещо! По дяволите! Мислех си, че съм сънувал лош сън, а се събудих и установих, че всичко е истина. Качихте ме на кораб, а много добре знаете, че страдам от морска болест — проплака той. — И на всичкото отгоре съм под властта на някаква си луда женска!

— Божичко! — изрева Беноа. — Не смей да говориш така за мадмоазел Сен Жорж, Рупърт! Не стига, че прояви добротата си и ти даде работа, която ти беше много необходима, ами и затвори очи пред глупашките ти опити да й пронижеш гърлото миналата вечер, когато по погрешка я сметна за своя съперник в Довил. Тя ти прости нахалството, а ти веднага ще й се извиниш, братовчеде.

— Значи вярно било? — повтори учудено Рупърт. — Но аз нищичко не си спомням… Олеле, бедната ми глава! Толкова ме боли, толкова ми е лошо… Морето е виновно за всичко. — Той още веднъж обвиняващо изгледа Беноа и се обърна смирено към Женевиев: — Най-покорно моля за извинение, капитан… Лафол. — После дръзко се ухили и примигна. — Не. Май не е много хубаво, нали, капитане? — Вдигна рамене и протегна ръце с дланите нагоре. — Както виждате, не съм на висота днес.

— Рупърт! — изкрещя ужасено Емил. — За втори път обиждаш мадмоазел Сен Жорж! Веднага се извини!

Въпреки намерението си да скастри сурово Рупърт за дързостта му да я нарече Лафол — Лудата, — Женевиев развеселено се усмихна. Не се засегна от намека, че не е с всичкия си. Знаеше, че не е била на себе си, когато е взела решение да прекара „Ла Бел фий“ през тесния процеп между скалите, и то по време на силна буря. Освен това не беше убедена, че ще успее да я изведе отново в открито море. Пък и за да осъществи плана си, й беше необходимо ново лице. Името, дадено от Рупърт, съвсем не й беше неприятно.

— Няма нищо, Емил — каза тя и повелително махна с ръка. — Капитан Лафол ми подхожда като всяко друго име, освен това имам сериозни основания да ви помоля никога вече да не споменавате на борда истинското ми име. А сега нека се заемем с работата си. Близките дни ще бъдат доста напрегнати.

Хвърлиха през борда тежката желязна котва и пуснаха на вода една от двете корабни лодки. През перилата от дясната страна беше хвърлена въжена стълба, по която Женевиев и придружителите й се спуснаха в лодката. Загребаха внимателно към скалите, заобиколиха ги и се насочиха към брега. Изтеглиха лодката на пясъка и я покриха с водорасли и треви.

Скоро откриха тясна козя пътека, която се виеше нагоре към скалите. Явно не бяха първите, открили тайния залив и намерили убежище в него. После тръгнаха предпазливо по пътеката, която водеше към малкото рибарско село Сен Ив.

Докато вървяха, Женевиев посвети спътниците си в измисления от нея план за спасение на семейството й. Обясни им защо не вярва, че ще получи помощ от вуйчо си и братовчед си и им разясни, че е принудена да вземе нещата в свои ръце.

— Трябва бързо да изведа от Франция мама, татко и Вашел — ако са още живи — заяви решително тя, изпреварвайки съмненията им. — Знам, че се излагам на опасност. Кажете на другарите си, че който не желае да ме съпровожда, е свободен да напусне кораба. Искам с мен да останат само хора, смели и предани до смърт. Нали аз победих Тибо на дуел и ви доведох на сигурно място през бурята! Какво друго доказателство да ви дам, че правя всичко, което съм си наумила? — попита остро тя. Кипеше от гняв, но и малко се страхуваше, че моряците ще откажат да й помогнат.