Сърце под маска

Сигурно така е било и в началото на всички времена, мислеше си той, взирайки се в огромната планина от чист кристал, която падаше почти отвесно към брега. Там бурните морски вълни се втурваха устремно срещу пясъка, сякаш искаха да го погълнат. Прибоят се удряше в раздробените скали, срутили се от масива и разпръснати по целия бряг.

Самият замък беше от много стари времена. Построен през четиринайсети век и многократно дострояван с нови, модерни крила, той представляваше странна смесица от стилове, въпреки че основният характер на крепост, предназначена за защита, все още си личеше.

Векове наред владетелите на замъка бяха заставали на мястото, на което сега стоеше Ив-Пиер, и се бяха взирали в морето. Графовете Шато Сюр Мер от столетия насам се вслушваха в песента на сирените и в дългата галерия с портрети на предците висяха доста образи на смели морски разбойници.

Действията на тези мъже вероятно не са били винаги в рамките на закона, но именно те със своята дръзка до безумие смелост бяха създали голямото богатство на фамилията Сен Жорж. Ив-Пиер беше дясната ръка на граф Едуар Сен Жорж и щеше да остане негов предан човек до края на дните си. Вършеше всичко, което заповядваше господарят, но най-важната му грижа си оставаше сигурността на семейство Сен Жорж. Ив-Пиер беше изкусен фехтувач и лично беше обучил както графа, така и децата му да се бият като него.

Дългата история на замъка познаваше доста дуели, но Ив-Пиер беше готов да се закълне, че нито един не е бил по-забавен от този, който в момента се разиграваше пред очите му.

Ослепителната слънчева светлина едва успяваше да си пробие път през короните на столетните дървета, закриващи с клоните си почти целия двор. Старите плочи бяха покрити с фина мрежа от светлини и сенки, а по медноцветните коси на двете седемгодишни деца, които се дуелираха, сякаш лумваха пламъци.

Двамата млади противници се движеха грациозно един срещу друг, пристъпваха напред и назад като двойка, която изпълнява сложните фигури на някакъв танц, и размахваха сребърните рапири като истински майстори. Двете блестящи острия се кръстосваха във въздуха, чуваше се звън на метал, разнасян надалеч от свежия морски бриз, който шумеше в короните на огромните стари дъбове.

— Туш — изохка с широка усмивка една от костюмираните фигури. Противникът й веднага спря, смръщи чело и недоволно потропа с нежното си краче.

— В тази сцена вече нямаш текст, Вашел — проговори мрачно Женевиев Сен Жорж. — Трябва да паднеш и да умреш. А ти развали целия дуел и сега трябва да репетираме отново.

— Много съжалявам — извини се Вашел, макар по лицето му да личеше, че ни най-малко не се е трогнал от строгата критика на сестра си. — Но ти така добре ме нападна, че просто не можах да се сдържа да не те похваля, Женет. Все още не знам как успя да ме надхитриш и да ме улучиш.

— Щеше да го знаеш, ако внимаваше малко повече в уроците, които ни дава Ив-Пиер — отговори сърдито Женевиев. — Нима не си спомняш тази тактика? Колко пъти ни я е показвал! Но не бива повече да си губим времето. Скоро ще се стъмни. Остава ни само още една репетиция, а аз държа да се представим добре пред татко Ник, мама и леля Доминик. Знаеш колко се сърди дядо, когато объркаме някоя пиеса. Докъде бяхме стигнали? А, да. Ти си Тибалт, племенникът на графиня Капулети, и тъкмо си убил Меркуцио. Сега се биеш на живот и смърт с Ромео Монтеки, твоя кръвен враг.

— Добре де, добре — промърмори добродушно Вашел. — Но ми обещай, че после ще ми покажеш този трик.

— Разбира се. Хайде да продължим — отговори настойчиво Женевиев и се обърна към третия младеж, който мълчаливо стоеше до тях: — Гледай ме внимателно, Арман. Искам всичко да изглежда колкото се може по-истинско. В тази сцена не си много добър Ромео.

Момчето кимна и близнаците отново започнаха дуела. Този път Вашел играеше ролята си както трябва и когато Женевиев му нанесе смъртоносния удар и тъпото острие на рапирата се заби право в сърцето му, той послушно пусна оръжието и притисна с ръце гърдите си. Лицето му се разкриви от болка. Олюля се и бавно падна на плочите.

— Чудесно! — извика Женевиев и запляска с ръце. И похвалите, и укорите излизаха леко от устата й.

— Така ли мислиш? Намирам го по-скоро смешно. Искам да кажа, че сцената е доста мелодраматична — чу се нечий развеселен глас откъм дъното на двора.

Женевиев се извърна рязко и впи очи в натрапника.

— Естествено е ти да го видиш така, Джъстин. — Беше ужасно обидена, че е посмял да критикува режисьорското й изкуство и гласът й прозвуча остро. Братовчедът й непрекъснато я дразнеше и тя никога не успяваше да се сдържа в негово присъствие. — Нямаш и капчица артистичен талант — продължи мрачно тя. — Леля Доминик твърди същото. Просто ти е неприятно, че не ти позволихме да участваш в пиесата.