Сърце под маска

Никола дълго беше живял с надеждата, че в края на краищата маркизът ще се смили над тях и ще съжали за жестокостта, с която беше разделил двамата влюбени. После се надяваше, че ще се погрижи поне за внучките си, но старецът нито веднъж не се заинтересува живи ли са децата, имат ли средства за препитание и как се чувстват. При това Никола беше сигурен, че кучетата от свитата му още преди години са разузнали какво е станало с близначките.

Известно време тримата бяха живели колкото се може по-незабелязано, защото бащата се страхуваше, че ще дойдат и насила ще му отнемат момиченцата. Много късно осъзна, че маркизът ни най-малко не се интересува от внучките си и не би страдал дори ако децата бяха последвали майка си в гроба. Съзнанието за тази жестокост не облекчи Никола, напротив, само засили огорчението му. Разбира се, той никога не би позволил да му отнемат децата, но се гневеше при мисълта, че в дома на дядо си двете щяха да имат целия необходим лукс и всички предимства на аристократичния произход.

Вместо това момичетата пораснаха под крилото на баща си и той с всички сили се грижеше да не им липсва нищо. И двете тръгнаха по стъпките му и станаха театрални актриси. Излизаха на сцената с такава самоувереност, че Никола всеки път затаяваше дъх. И бяха прекрасни изпълнителки. Доказваше го въодушевлението, с което ги посрещаше публиката.

Никола внимателно оглеждаше залата. Играеха в един от най-големите театри на Париж и това се дължеше само на собствения му ум и ловкост. Дъщерите му заслужаваха само най-доброто.

Никола въздъхна. Готие можеше да се смили над тях поне преди смъртта си и да им остави част от имуществото си. Но дори това не направи. Ужасен стар скъперник, каза си презрително той. Понякога страшно му се искаше да можеше да започне всичко отначало. Вече не беше неопитен както тогава, когато позволи да го изгонят от дома на Шериз. Днес щеше с всички сили да се бори за любовта си. Може би любимата му нямаше да загуби живота си и дъщерите му нямаше да има нужда да работят, за да изкарват хляба си.

В очите му отново проблеснаха сълзи, но този път те бяха посветени на миналото и на онова, което беше изгубил. Твърде леко се беше оставил да го сплашат. Тази мисъл само затвърди решението му, че Доминик и Лиз-Мари не бива да плащат за чужди грехове.

Очите му се върнаха на двамата мъже в ложата. Англичанинът, лорд Уилям Тревилин, беше наследник на графството Нортчърч, старо и много богато имение. Французинът, мосю Едуар Сен Жорж, беше наследник на графството Шато Сюр Мер, което не му отстъпваше по древност и богатство.

Ако Доминик и Лиз-Мари имаха щастието да се омъжат за мъже като тези, бъдещето им щеше да бъде осигурено. Никола замислено поглади брадата си, опитвайки се да намери начин да помогне на дъщерите си.

По-късно вечерта момичетата отново се срещнаха с двамата млади аристократи на вечеря в един от най-изисканите парижки клубове. Двете девойки весело се спогледаха през масата и се разбраха безмълвно, по онзи странен начин, по който разговарят с очи близнаците. Уведомиха се една друга коя кой мъж предпочита и Доминик усмихнато се обърна към лорд Уилям Тревилин, а Лиз-Мари посвети цялото си внимание на мосю Сен Жорж.

Само след няколко месеца двойната женитба шокира цяла Европа. Две незаконородени театрални актриси се омъжваха за двама от най-желаните кандидати за женитба в Англия и Франция! Сред всеобщата бъркотия само Никола оставаше невъзмутим. Той беше работил цял живот за това и беше успял да го осъществи.

Сега му оставаше да се заеме със своите собствени планове, да открие малък театър в провинцията и да очаква с радост времето, когато ще люлее на коленете си внучета и ще им купува подаръци като истински дядо.

Животът беше великолепен и си струваше да се изживее. Най-добре още отсега да купи няколко детски артистични костюма, мислеше си щастливият дядо. Внуците непременно щяха да тръгнат по неговия път и сигурно с удоволствие щяха да се преобличат и да изпълняват големи и по-малки роли за радост на родителите и роднините си.

Никола едва не плесна с ръце при тази перспектива и изтича зад кулисите да потърси Елоиз, шивачката на трупата. Главата му гъмжеше от какви ли не идеи за бъдещето, а сърцето му беше препълнено от радост.

3

Шато Сюр Мер, Франция, 1783 г.

Наричаха го просто Шато Сюр Мер — Дворец над морето — и името много му подхождаше, защото царуваше над околността от високите крайбрежни скали недалеч от Брест в западна Франция. Оттам се откриваше чудесна гледка към мястото, където водите на Ламанша се смесваха с тези на Бискайския залив. Департаментът се наричаше Финистер — Край на нос — и когато Ив-Пиер Фурно заставаше на скалистия нос, понякога му се струваше, че се намира на края на света.