Сърце под маска

— Шшт! Разбира се, че можеш, миличка. Емелин е права: Кити просто не разбира кое й отива. Я погледни това… чисто бяло като мидена черупка! Роуз и аз се опитахме да я убедим, че трябва да избере слонова кост, защото в тази фуста става съвсем безцветна. А я се погледни! — И графинята вдигна дрехата до лицето на Женевиев. — Твоята кожа просто блести! А косите ти са като буйни пламъци. Но стига сме приказвали. Набързо ще облечем и Кити, и теб.

Доминик се обърна към Роуз, която също беше влязла в стаята.

— Закачи тези неща в шкафа на мадмоазел Женевиев, Роуз, а Емелин да изглади златната рокля и бялата фуста. За тази вечер е достатъчно. Аз ще отида да донеса ковчежето със скъпоценностите. Перлената ми огърлица ще подхожда чудесно на роклята. Тихо! — Графинята вдигна ръка, за да спре протестите на Женевиев. — Не ми противоречи, Женет, моля те. Ти си ми племенница, а и накитите са част от зестрата, която ще получиш при женитбата с Джъстин.

С тези думи Доминик изхвърча от стаята и остави племенницата си още по-объркана отпреди. Сякаш вихрушка беше отнесла спокойствието след освежителния сън. Главата отново я заболя. Тук беше твърде шумно и оживено след тишината на последните няколко седмици, когато времето се влачеше мъчително бавно, а и голяма част от пътя с Ив-Пиер също беше изминат в мълчание. Беше отвикнала от гълчавата и оживлението в едно нормално домакинство.

За да успокои напрегнатите си нерви, Женевиев излезе на балкона и се облегна на каменния парапет. Замислено се загледа в градината на вътрешния двор и мислите я отнесоха някъде много далеч. Едва след време чу мъжките гласове, които идваха някъде отдолу. Сети се, че точно под нейната спалня е кабинетът на чичо й.

Нямаше намерение да подслушва, но нещо я накара да остане на мястото си, защото позна гласовете на лорд Нортчърч и Джъстин. Двамата мъже оживено дискутираха и тема на дискусията беше именно нейното пристигане!

— Е? — изфуча сърдито Джъстин. — Видя ли вече Женевиев? Припомни ли й, че сме сгодени, както преди време настойчиво го припомни и на мен? Все още ли е онова дръзко, повърхностно и глупаво момиченце, което помня? Или най-после е пораснала и е станала поне малко по-разумна?

Ето че надеждите й не бяха напразни! Джъстин не желаеше да се ожени за нея, също както и тя не искаше да се омъжи за него. Защо тогава не се зарадва? Защо от очите й потекоха горещи сълзи? Пренебрежителните забележки на братовчед й дълбоко я нараниха. Дръпна се от перилата, защото й се стори, че двамата мъже излязоха на терасата. В никакъв случай не искаше да я забележат.

— О, Господи! — прошепна тихо младата жена. — Как се осмелява да говори такива неща за мен? Фукльо такъв, истинско… истинско магаре! Не се е променил ни най-малко. Ще го убия, заклевам се! Точно това ще направя!

— Не, Женет. Надявам се да предоставиш това удоволствие на мен — заяви зад нея Доминик. Очите й гневно святкаха, а по бузите бяха избили червени петна. В ръцете си стискаше конвулсивно ковчежето с накитите. Явно също беше чула обидните думи на сина си. — Мила моя Женет, толкова съжалявам! Как се осмели да каже тези неща? Знам, че не ги мисли сериозно, но в последно време е толкова… толкова променен. О, Женет, въпреки че ми е син и много го обичам, понякога така ме разярява, че ми иде да го убия. Ако знаеш колко ми се иска някой да му натрие носа както трябва!

Може би сега беше удобният случай да каже на леля си, че не иска да се омъжи за Джъстин. Но Доминик беше толкова развълнувана и я гледаше така умолително, че Женевиев загуби и ума и дума.

Внезапно младата жена си припомни двора на замъка във Франция и разгневеното седемгодишно момиченце, което беше изпълнено с решимост да победи братовчед си на дуел, в артистичното изкуство или в която и да е друга област. Сцената оживя пред очите й и тя ясно си припомни как се втурна насреща му с рапира в ръка и колко много й се искаше да прониже сърцето му. Може би трябваше да го нападне още тогава, за да промени поне малко мнението му за себе си. Но днес повторно се закле, че ще му отмъсти за всичко.

Доминик смаяно я изгледа, когато Женевиев внезапно изтри сълзите си и по лицето й се изписа дръзка хлапашка усмивка. Същата онази усмивка, която изплаши до смърт екипажа на „Ла Бел Фий“ и накара моряците да й дадат името Червената вещица.

— За Бога, лельо Доминик — проговори решително Женевиев. — Не се тревожи за мен. Ще се погрижа Джъстин да си получи заслуженото наказание. Повярвай ми: аз ще се справя с него и ще го накарам да забрави надменността и нахалството си. Само почакай и ще видиш!

11

Женевиев се взираше в огледалния си образ и едва разпознаваше кокетната, глупавичка жена, която нямаше нищо общо с нея. Около устните й играеше дяволита усмивка. Вече двадесет минути упражняваше този поглед и най-после беше сигурна, че го е улучила. Беше успяла да наподоби смешния образ на „дръзката, повърхностна и глупава хлапачка“, за която я смяташе Джъстин.