Сърце под маска

От варосания таван висеше кристален полилей с множество свещи. Между белите подпорни колони стените бяха боядисани в синьо. Пред двата високи прозореца с венециански стъкла, които извеждаха на балкона, висяха тежки сатенени завеси. Сега бяха отворени и свежият бриз необезпокоявано проникваше вътре. На пода беше постлан синьо-златен килим.

Стаята беше прекрасна, напълно подходяща за младо момиче. Женевиев се огледа наоколо и й се стори, че се е върнала в къщи. Стаята беше точно такава, каквато я помнеше от миналия път, а това означаваше, че леля й не е позволила на никого да я използва. Представата, че тази стая е предназначена единствено за нея, я натъжи и още повече засили решителността й да не говори за бъдещия брак с братовчед си.

— Емелин веднага ще ти донесе вода да се изкъпеш — каза Доминик и кимна на момичето. — После ще си починеш, Женет. Последните седмици сигурно са били много напрегнати за теб, малката ми. Ще вечеряме в осем часа. Дори когато сме на село, се придържам към обичайното време за хранене. Затова наспи се и не ставай преди шест. Емелин ще те събуди. О, Женет, да знаеш колко се радвам, че дойде! — извика отново тя и прегърна племенницата си. — Ако с теб бяха и Едуар, Лиз-Мари и Вашел, щях да бъда най-щастливата жена на света.

Тъй като се боеше, че няма да успее да удържи сълзите си, Доминик бързо изтича от стаята и затвори след себе си вратата.

Женевиев благодарно се отпусна в топлата вода, приготвена от Емелин. Младата прислужница се грижеше трогателно за нея и отметна дори завивката, за да може да си легне. Въпреки изтощението си Женевиев се съмняваше, че ще може да заспи, защото мъчителните мисли не я оставяха на мира. Въпреки това заспа веднага щом затвори очи, а когато Емелин леко я побутна по рамото, за да я събуди, реши, че е спала само няколко минути.

— Шест часът е, мадмоазел — съобщи прислужницата.

Женевиев се прозина и учудено погледна малкия бронзов часовник, поставен на камината, който равномерно тиктакаше. Как можа да спи толкова дълго! А й се струваше, че току-що си е легнала…

— Приготвила съм ви чай и бисквити, мадмоазел, ако сте гладна — каза Емелин. — Лейди Нортчърч ще се появи ей сега с няколко рокли за вас, защото вие не носехте нищо със себе си. О, мадмоазел! — извика уплашено момичето. — Вярно ли е, че едва сте успели да избягате от Франция? И че сте прекосили Ламанша с рибарската лодка на някакъв контрабандист? — Прислужницата повтаряше лъжата, разказана от Женевиев при пристигането й.

Младата жена кимна, отметна неохотно завивката и се надигна.

— Наистина не беше особено приятно преживяване.

— О, мадмоазел, много добре си го представям! Всички в къщи са възхитени от вашата смелост — продължи съчувствено Емелин, докато й помагаше да облече халата с цвят на праскова, който беше метнат на леглото.

— Това е от мис Мениринг, мадмоазел — обясни тя, като забеляза учудения поглед на Женевиев. — Попитах Роуз, камериерката й, дали мога да го взема, защото си нямате свой. Но съм сигурна, че скоро ще попълните гардероба си, защото лейди Нортчърч вече изпрати да повикат шивачката.

— Мисля, че не е редно просто така да вземам вещите на мис Мениринг, Емелин — опита се да протестира Женевиев. — Може да се разсърди.

— Няма да има нищо против, мадмоазел, уверявам ви. Младата лейди има златно сърце. Ще ме извините, че малко клюкарствам, мадмоазел, но работата е следната: бащата на мис Мениринг беше страшен скъперник, макар че беше богат, и по-скоро би седял и би гледал как носът й се превръща в сирене и мишките го изгризват, отколкото да й даде и едно пени за дрехи. Преди да дойде при нас, мис Мениринг е носила само стари, грозни престилки. Затова и няма особено добър вкус по отношение па цветовете, който биха й отивали. Настоява да се облича в светложълто и наситенозелено, макар че лицето й е бледо и изцяло се губи в тези цветове. Лейди Нортчърч е твърде деликатна, за да й го каже направо. Роуз смята, че е истински късмет, дето не сте си донесли свои рокли, защото ръстът ви е еднакъв с този на мис Мениринг и нещата, които не й отиват, ще подхождат чудесно на червените ви коси и зелени очи. А тя е много светла и със сини очи. Не се тревожете, мамзел — добави усмихнато Емелин. — Правите на всички ни услуга, като помагате да преустроим малко гардероба на мис Мениринг.

Тъй като Доминик, която в този момент влезе в стаята и чу последните думи на камериерката, веднага ги потвърди, Женевиев не се възпротиви повече и ги остави да й покажат онова, което бяха предвидили за нея. Ала като видя големия вързоп, ужасно се изплаши, че трите жени са изпразнили докрай гардероба на бедното момиче.

— Лельо Доминик! — извика тя. — Не мога да приема толкова много рокли!