Стая

Изскачам и отварям силно Гардеробчо, в Креватчо съм за две секунди. Под Юрганчо е супертопло, налага се да извадя стъпалата, за да не изгорят. Бозкам много, лявата, после дясната. Не искам да заспивам, защото вече няма да ми е рожденият ден.

* * *

Срещу мен просветва светлина, пронизва ми очите. Поглеждам иззад Юрганчо, но с присвити. Мам стои до Лампа и всичко е ярко, после щрак и пак тъмно. Пак светло, прави го за три секунди, после тъмно, после светло само секунда. Мам гледа нагоре към Прозорче. Пак тъмно. Прави така през нощта, мисля, че това й помага да се изключи.

Изчаквам, докато Лампа изгасне съвсем. Прошепвам в тъмното.

— Готово ли е?

— Извинявай, че те събудих.

— Няма нищо.

Тя се връща в Креватчо по-студена от мен, аз я прегръщам през кръста.

* * *

Сега съм на пет и един ден.

Глупавият Пиш вечно е изправен сутрин. Натискам го надолу.

Когато си търкаме ръцете след пишкането, аз пея: „Целият свят е в ръцете му“, после се сещам за още една с ръце, но тя всъщност е за пръсти.

Петър, отлети,        Павел, отлети.

Двата ми пръста обикалят из Стая и почти се сблъскват насред въздуха.

Петър, ти се върни,
Павел, върни се и ти.7

— Мисля, че всъщност са ангели.

— А?

— Или не, извинявай, светци.

— Какво е светци?

— Суперсвяти хора. Като ангели без крила.

Объркан съм.

— Тогава как отлитат от стената?

— Не, това са малките птички, те си могат да летят. Искам да кажа, че са кръстени на свети Петър и свети Павел, двама от приятелите на бебето Исус.

Не знаех, че има повече приятели след Йоан Кръстител.

— Всъщност свети Петър е бил в затвора, един път…

Смея се.

— Бебетата не ходят в затвора.

— Това станало, когато вече били пораснали.

Не знаех, че бебето Исус пораства.

— Свети Петър от лошите ли е?

— Не, не, вкарали го в затвора погрешка, така де, някаква лоша полиция го вкарала там. Все едно, той се молил и молил да излезе и знаеш ли какво? Един ангел долетял и разбил вратата.

— Яко — казвам аз. Само че предпочитам, когато са бебета и си тичат насам-натам голички.

Чува се шантав тупкащ звук и хръц-хръц. Светлото идва през Прозорче, тъмният сняг почти го няма. Мам също гледа нагоре, усмихнала се е леко, мисля, че молитвата направи чудо.

— Още ли е онова равното?

— О, равноденствието ли? Не, светлината започва да печели малко по малко.

Позволява ми да ям торта на закуска, никога преди не съм го правил. Станала е хрупкава, но още е хубава.

Телевизор е „Супер любимци!“, доста са размазани, Мам непрекъснато мести Бъни, но той не ги прояснява много. Аз връзвам примка на ухото с антената с пурпурна панделка. Ще ми се да бяха „Таласъмчетата“, отдавна не съм ги виждал. Неделно лакомство още не е пристигнало, защото Стария Ник снощи не дойде, всъщност това беше най-хубавата част от рождения ми ден. Каквото поискахме, така или иначе, не е много интересно, нови панталони, защото черните ми имат дупки вместо колене. Не ми пука за дупките, но Мам казва, че ме карат да приличам на бездомен, не може да ми обясни какво е това.

След къпането играя с дрехите. Розовата пола на Мам тази сутрин е змия и се кара с белия ми чорап.

— Аз съм най-добрият приятел на Джак.

— Не, аз съм най-добрият приятел на Джак.

— Пернах те.

— Фраснах те.

— Ще те бухна със скорострелната си летяща помпа.

— Да, бе, аз имам гигантски мегатронен трансформобластер…

— Ей — казва Мам, — ще играем ли на хващанка?

— Вече я няма Плажна топка — спомням й аз. Пръсна се случайно, когато я ритнах към Шкаф супербързо. Исках да поръчам друга вместо тъпите панталони.

Мам обаче казва, че можем сами да си направим, можем да смачкаме всички страници, които съм се упражнявал да пиша, и да напълним една торбичка от покупки, после да я стискаме, докато стане нещо като топка, и да нарисуваме страшно лице на нея с три очи. Топка от думи не подскача толкова високо, колкото Плажна топка, но пък всеки път като я хванем, прави силно хръц. Мам е най-добра на хващане, само понякога й нацелва болната китка, а аз пък съм най-добър на хвърляне.

Заради тортата на закуска, неделните палачинки ги ядем за обяд. Не е останала много смес, така че са тънки и се разстилат, харесват ми така. Мога да ги сгъвам, някои се късат. Няма и много сладко, така че му слагаме малко вода.

Един от моите ъгли потича, Мам забърсва Под с Гъба.

— Коркът се износва — казва тя със стиснати зъби. — Как очаква да го поддържаме чист?

— Къде?

— Ето тук, където го търкаме с крака.

Слизам долу под Маса, има дупка в Под с кафяво в нея и е по-твърдо, като го чопля с нокът.

— Не го доразваляй, Джак.

— Не го, просто гледам с пръст. — Като малък кратер е, точно под Прозорче, където е супертопло. Пея „Няма слънце“, а Мам пее „Ето, слънцето идва“, аз избирам „Ти си моето слънце“. После искам да бозкам, лявата е супергъста.

Жълтото лице на Господ ми свети червено през клепачите. Отварям, ама е прекалено ярко за гледане. Пръстите ми правят сенки на Черга, малки и сплескани.

Мам дреме.

Чувам звук и ставам, без да я будя. Оттатък при Печка, тихичък стържещ звук.