Стая

— Да нарисуваме малки личица върху тях?

— Мне.

— Да им направим ли гнездо от тестото? Ако размразим онова цвекло утре, може да използваме сока му да оцветим гнездото лилаво…

Поклащам глава.

— Да ги добавим към Яйчена змия.

Яйчена змия е повече дълга, отколкото Стая нацяло, правим я, откакто бях на три, живее в Подкреватчо, навита, за да ни пази. Повечето й яйца са кафяви, но тук-там има и бяло, някои имат цветове с моливи и пастели или Химикалка, или парченца, залепени с брашнено лепило, корона от фолио и колан от жълта панделка, и конци, и късчета салфетка за косми. Езикът й е една игла, вързана за червения конец, дето минава през всички яйца. Вече не вадим Яйчена змия често, защото понякога се оплита и яйцата й се напукват и дори падат и ние трябва да използваме парчетата за мозайка. Днес мушкам иглата й в една от дупките на новите яйца, трябва да я почукам, докато излезе от другата страна, доста е пипкаво. Вече е с три яйца по-дълга, аз извънредно леко я навивам отново, за да се побере цялата в Подкреватчо.

Чакането на тортата ни отнема часове наред, вдишваме прекрасния въздух. После, докато изстива, приготвяме нещо, наречено глазура, ама не защото й е на главата, то е всъщност захар, разтопена във вода. Мам я разнася по цялата торта.

— Сега можеш да сложиш шоколадовите бонбони, докато измия чиниите.

— Ама то няма.

— Аха! — казва тя и изважда малката торбичка, и я разтърсва тръс-тръс. — Запазих няколко от Неделно лакомство преди три седмици.

— Ах ти, потайна Мам. Къде?

Тя си заципва устата.

— Ами ако ми трябва скривалище друг път?

— Кажи ми!

Мам вече не се усмихва.

— От крещенето ме болят ушите.

— Кажи ми скривалището.

— Джак…

— Не ми харесва да има скрити места.

— Какво толкова?

— Зомбита.

— О!

— Или канибали, или вампири…

Тя отваря Шкаф и изважда кутията с ориз. Посочва в тъмната дупка.

— Просто ги скрих при ориза. Доволен ли си?

— Да.

— Нищо страшно не може да се побере тук. Можеш да провериш по всяко време.

В пликчето има пет бонбона: розов, син, зелен и два червени. Докато ги слагам, малко от цвета им остава по пръстите ми, аз се нацапвам с глазура и я облизвам всичката.

После идва време за свещите, само че свещи няма.

— Отново крещиш — казва Мам и запушва уши.

— Ама ти каза торта за рожден ден, не е за рожден ден, ако няма пет запалени свещи.

Тя пуфти.

— Трябваше да ти обясня по-добре. Точно затова са петте бонбона, те казват, че си на пет.

— Не я искам тази торта. — Мразя, когато Мам замълчи и чака. — Гадна торта.

— Успокой се, Джак.

— Трябваше да поискаш свещи за Неделно лакомство.

— Е, миналата седмица ни трябваха обезболяващи.

— На мен не ми трябваха, само на теб — крясвам аз.

Мам ме поглежда, сякаш имам ново лице, което никога не е виждала. После казва:

— Както и да е, не забравяй, че трябва да избираме неща, които той може лесно да вземе.

— Ама той може да вземе всичко.

— Е, да — казва тя, — ако си направи труда…

— Защо прави труд?

— Искам да кажа, че може да се наложи да отиде в два или три магазина, а това ще го раздразни. Ако пък не намери пустото нещо, накрая може изобщо да не получим Неделно лакомство.

— Ама, Мам — смея се аз. — Той не ходи в магазини. Магазините са в Телевизор.

Тя хапе устна. После поглежда тортата.

— Както и да е, съжалявам, реших, че бонбоните ще свършат работа.

— Глупава Мам.

— Идиот — плесва се по челото.

— Глупендър — казвам аз, ама не гадно. — Другата седмица, когато съм на шест, гледай да вземеш свещи.

— Другата година — казва Мам, — искаш да кажеш догодина. — Очите й са затворени. Винаги го правят понякога и тя цяла минута не казва нищо. Когато бях малък, си мислех, че батерията й е свършила, както веднъж стана с Часовник, наложи се да поискаме батерия за него за Неделно лакомство.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отваря очи тя.

Отрязва ми грамадно парче и аз прибирам всичките пет върху моето, докато не гледа, двата червени, розовия, зеления, синия, и тя казва:

— О, не, още един изчезна, как пък стана това?

— Вече никога няма да го намериш, ха-ха-ха — казвам аз като Крадльо, когато задига нещо от Дора. Вземам един от червените и го приближавам до устата на Мам, тя го премества към предните си зъби, които са по-малко гнилови, и си отхапва с усмивка.

— Виж — показвам й, — в моята торта има дупки, където бяха бонбоните допреди малко.

— Като кратери. — Слага пръст в едната.

— Какво е „кратери“?

— Дупки на мястото на нещо, което е станало. Като вулкан или експлозия…

Връщам зеления бонбон в кратера му и правя десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, бум. Той излита в Открития космос и в устата ми. Тортата за рождения ми ден е най-хубавото нещо, което някога съм ял.

На Мам не й се яде точно сега. Прозорче изсмуква вече всичката светлина, почти е черна.

— Пролетното равноденствие е — казва Мам. — Спомням си, че го казаха по телевизията на сутринта, когато се роди. Онази година също още имаше сняг.

— Какво е равноденствие?

— Означава равно, когато има еднакво количество тъмно и светло.