Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

– Виждах, че всичко, което татко прави, е важно и хубаво.

Воз, както го наричат още от малък, разпитва за резисторите и транзисторите, които вижда навсякъде из къщата. Тогава баща му изважда черна дъска, за да илюстрира начина им на действие.

– Обясни ми какво е резистор, като започна още от атомите и електроните. Когато бях във втори клас, ми разказа как работят, но не с уравнения, а като ме накара да си ги представя образно.

Бащата на Воз го научава и на нещо друго, което оказва трайно влияние върху стеснителното момче: никога да не лъже.

– Татко вярваше в честността, в абсолютната честност. Това е най-важното нещо, на което ме е научил. Аз никога не лъжа, дори сега. (Единствените изключения са случаите, когато иска да си направи майтап с някого.)

Освен това Возняк-старши внушава на сина си неприязън към прекалената амбиция, което отличава Воз от Джобс. На представянето на един продукт на „Епъл“ през 2010 г., четирийсет години след първата им среща, Воз коментира разликите между двамата:

– Татко ме съветваше винаги да се стремя към златната среда. За разлика от Стив аз не исках да се бутам между големите клечки. Татко беше инженер и аз исках да бъда като него. Винаги съм бил прекалено стеснителен, за да стана бизнеслидер като Стив.

В четвърти клас Возняк вече е, както сам се изразява, едно от „децата на електрониката“. По-лесно му е да общува с транзистори, отколкото с момичета, и придобива непохватната, леко прегърбена стойка на човек, който прекарва повечето време приведен над електронни платки. На възрастта, на която Джобс се удивлява на въглеродния микрофон, чието функциониране баща му не може да обясни, Возняк вече конструира съобщителна система с транзистори, усилватели, релета, крушки и звънци, свързваща детските стаи на шест къщи в квартала. На годините, когато Джобс конструира с „Хийткитс“, Воз сглобява приемник и предавател на „Халикрафтърс“, една от най-сложно устроените радиосистеми на пазара.

Воз прекарва голяма част от времето си вкъщи, като чете списанията по електроника на баща си и се вдъхновява от разказите за нови компютри като мощния ЕНИАК. Тъй като Булевата алгебра му се удава естествено, той се възхищава колко просто устроени са компютрите. В осми клас конструира калкулатор със сто транзистора, двеста диода и двеста резистора върху десет печатни платки. Устройството му спечелва голямата награда на едно местно състезание, организирано от Военновъздушните сили, въпреки че сред участниците има ученици и от най-горните класове.

Воз се затваря още повече в себе си, когато връстниците му започват да излизат с момичета и да ходят по купони – занимания, които му се струват много по-сложни от сглобяването на интегрални схеми.

– Изведнъж се оказах изолиран от компанията, в която бях популярен, от онези, с които съм карал колело и така нататък – спомня си той. – Струваше ми се, че от сума време никой не е говорил с мен.

Намира отдушник, като измисля детински номера. В дванайсети клас конструира електронен метроном – едно от онези тиктакащи неща, които отмерват тактовете в часа по музика – и осъзнава, че звучи като бомба. Затова сваля етикетите от няколко големи батерии, залепва ги една за друга с тиксо и ги пъхва в едно училищно шкафче; нагласява метронома да започне да тиктака по-бързо, когато някой отвори шкафчето. Следобед го извикват при директора. Решава, че сигурно пак е спечелил голямата награда по математика на училището, но го посреща полицията. Когато учениците открили фалшивата бомба, извикали директора, който я взел, изтичал в училищния двор, като самоотвержено я притискал до гърдите си, и издърпал жичките. Воз се опитва да потисне смеха си, но не успява. За наказание го пращат за една нощ в затвора за малолетни. Престоят му там също има с какво да се запомни. Той показва на другите затворници как да откачат жиците на вентилатора и да ги свържат с решетката, тъй че всеки, който я докосне, да получи токов удар.

Токовите удари са нещо като отличителна значка за Воз. Той се гордее, че е хардуерен инженер, което означава, че от време на време неминуемо го хваща ток. Веднъж измисля нещо като руска рулетка, при която четирима души пъхат палците си в дупките на специално устройство; пускат топче и когато то се приземи, прави контакт и един от участниците се разтриса.

– Момчетата, които се занимават с хардуер, се хващат да играят, но програмистите са прекалено страхливи – похвали ми се той.

През последната си година в гимназията Возняк постъпва на половин работен ден в „Силвания“ и за първи път има шанс да работи на компютър. Научава FORTRAN от една книга и прочита ръководствата за повечето актуални за времето системи, започвайки от „Диджитал Екуипмънт PDP-8“. След това проучва характеристиките на последните модели микрочипове и се захваща да преработи устройствата с минимален брой части. Всяка вечер се опитва да подобри чертежите си от предишната нощ. Когато завършва училище, вече е майстор.

– Бях проектирал компютри с половината от броя микрочипове, използвани в първоначалния проект, но само на хартия.