Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Не се учудих, че има шест албума на Дилън, включително песни, които Джобс обожава от времето, когато с Возняк си купуват пиратски записи за магнетофон (години преди албумите да са издадени официално). Има още петнайсет албума на Дилън, включително първия, Bob Dylan (1962). Последният обаче е Oh Mercy (1989); Джобс прекарва дълго време в спорове с Анди Херцфелд (и не само), защитавайки твърдението си, че по-късните албуми на Дилън – всъщност всеки след Blood on the Tracks (1975) – не са толкова въздействащи, колкото ранните му изпълнения. Единственото изключение според него е песента „Нещата се променят“ от филма „Момчета-чудо“ от 2000 г. Струва си да се отбележи, че в айпода му липсва Empire Burlesque (1985) – албумът, който Херцфелд му носи през уикенда, след като го изгонват от „Епъл“.

Значително присъствие в айпода му имат и „Бийтълс“. Находките са от седем техни албума: A Hard Day’s Night, Abbey Road, Help!, Let It Be, Magical Mystery Tour, Meet the Beatles! и Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. Соловите албуми липсват. После идва ред на „Ролинг Стоунс“, представени с шест албума: Emotional Rescue, Flashpoint, Jump Back, Some Girls, Sticky Fingers и Tattoo You. Повечето албуми на Дилън и „Бийтълс“ са цели, но Джобс остава верен на принципа си, че могат и трябва да бъдат разделяни, затова в айпода му са включени само по три-четири песни от повечето албуми на „Ролинг Стоунс“ и останалите изпълнители. Има и доста песни на някогашната му приятелка Джоaн Бейз, включително две различни версии на Love Is Just a Four-Letter Word.

Цялата музика в айпода му отговаря на вкуса на дете на 70-те, чието сърце обаче остава в 60-те години. Вътре има песни на Арета Франклин, Би Би Кинг, Бъди Холи, Бъфало Спрингфийлд, Дон МакЛийн, Донован, „Дъ Доорс“, Джанис Джоплин, Джеферсън Еърплейн, Джими Хендрикс, Джони Кеш, Джон Меленкамп, Саймън и Гарфънкъл, Дъ Мънкис и Сам дъ Шам. Само около една четвърт от песните са от по-нови изпълнители като „10 000 Мениакс“, Алиша Кийс, „Блек Айд Пийс“, „Колдплей“, Дайдо, „Грийн Дей“, Джон Майер (който е приятел на самия Джобс и на „Епъл“), Моби (същото важи и за него), U2, Сийл, както и „Толкинг Хедс“. Има и класическа музика – няколко записа на Бах, включително Бранденбургските му концерти, както и три албума от Йо Йо Ма.

През май 2003 г. Джобс споделя пред Шерил Кроу, че си е свалил няколко песни на Еминем; дори признава, че започва да му харесва. По-късно Джеймс Винсънт даже го води на концерт на рапъра. Въпреки това Еминем не успява да намери място в айпода на Джобс. Както самият Джобс казва на Винсънт след концерта: „Ами не знам...“

На мен по-късно пък ми обясни:

– Уважавам Еминем като изпълнител, но не искам да му слушам музиката. Неговите ценности изобщо не са ми така близки, както тези на Дилън.

Вкусът му не се променя с годините. Когато през март 2011 г. излиза iPad 2, той прехвърля всичките си любими песни на него. В един следобед, когато седяхме във всекидневната му, той пак прегледа песните и с известна носталгия пусна онези, които искаше да чуе в конкретния момент.

Изслушахме обичайните заподозрени – Дилън и „Бийтълс“ – после той като че ли се замисли и пусна един грегориански химн Spiritus Domini в изпълнение на хор от бенедиктински монаси. За около минута сякаш се отнесе нанякъде, почти изпадна в транс. „Толкова е красиво“ – си мърмореше.

Последва Втория бранденбургски концерт на Бах и една фуга от цикъла произведения „Добре темперирано пиано“. Обясни ми, че Бах е любимият му класически композитор. Каза, че особено обича да се вслушва в отликите между двата варианта на „Вариациите Голдберг“, записани от Глен Гулд съответно през 1955 г., когато пианистът е на двайсет и две години и никому неизвестен, и през 1981 г., година преди смъртта му.

– Те са като деня и нощта – каза ми Джобс през онзи следобед, след като бе пуснал двата записа един след друг. – Първият е млад, великолепен, бликащ от енергия; свири го толкова бързо, че е като откровение. Вторият е много по-пестелив, изчистен, силен. Усещаш една страшно дълбока душа, която е преживяла много в живота. По-дълбоко и по-мъдро изпълнение.

Това се случи по време на третия отпуск по болест на Джобс. След като изслушахме и двата записа, го попитах кой от тях му харесва повече.

– Гулд харесвал много повече втория вариант – отвърна ми той. – Преди аз харесвах първия, по-жизнения. Сега обаче разбирам какво е имал предвид.

После се прехвърли към 60-те: Catch the Wind на Донован. Когато видя, че го поглеждам накриво, се заоправдава:

– Донован има някои наистина добри неща, сериозно!

Само че бе улучил Mellow Yellow и се наложи да признае, че това не е най-подходящият пример.

– Звучеше много по-добре, когато бяхме млади – изкоментира.