Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Артур Шибле умира през август 1955 г. след окончателното узаконяване на осиновяването. Малко след Коледа същата година Джоан и Абдулфатах се оженват в католическата църква „Сейнт Филип“ в Грийн Бей. На следващата година той защитава докторантура по международна политика. Тогава се ражда второто им дете – момиченце, което кръщават Мона. След като се развежда с Джандали през 1962 г., Джоан води хаотичен, скиталчески живот, който дъщеря й, известната писателка Мона Симпсън, по-късно описва в книгата си „Навсякъде, но не и тук“. Тъй като осиновяването на Стив е засекретено, двамата се срещат след цели двайсет години.

Стив Джобс научава още като дете, че е осиновен.

– Родителите ми винаги са говорили открито за това – сподели пред мен.

Един спомен ясно се запечатва в съзнанието му: как едва шест-седемгодишен казал за това на съседското дете, докато седели на моравата пред къщи. „Значи истинските ти мама и татко не са искали да те вземат, така ли?“ – попитало момиченцето.

– Разплаках се и изтичах вкъщи. Нашите ми казаха: „Не е така, разбери.“ Говореха много сериозно и ме гледаха право в очите. Увериха ме, че специално са ме избрали. И двамата го повториха много бавно, като наблягаха на всяка дума.

Изоставен. Избран. Специален. Тези понятия стават ключови за характера на Джобс и за начина, по който възприема себе си. Според най-близките му приятели фактът, че е изоставен, оставя отпечатък върху душата му.

– Мисля, че стремежът му към абсолютен контрол над всичко, което прави, е пряко свързан с характера му и с факта, че е бил изоставен като бебе – твърди дългогодишният му колега Дел Йокам. – Иска винаги да владее ситуацията и възприема всеки продукт като част от себе си.

Грег Калхун, който се сприятелява с Джобс скоро след като завършват колежа, вижда друго следствие:

– Със Стив много сме си говорили за изоставянето му и мъката от това. Тези неща го правеха независим. Той следваше собствен ритъм и това идваше от съзнанието, че произлиза от свят, различен от този, в който е роден.

По-късно – на годините, на които е бил биологичният му баща, когато го е изоставил – на Джобс също му се ражда дете: дъщеря, която той на свой ред изоставя. (Впоследствие все пак поема отговорност за нея.) Според майката, Крисан Бренан, Джобс е бил „изпълнен с горчивина“ заради това, че родителите му са го дали за осиновяване, и този факт отчасти обяснява поведението му:

– Той, изоставеното дете, на свой ред изостави своето.

Анди Херцфелд, който работи с Джобс в „Епъл“ в началото на 80-те, е сред малцината, останали близки и с него, и с Бренан.

– Основният въпрос за Стив – казва той – е защо понякога не успява да овладее инстинктивната си жестокост и склонността да наранява хората. Това се корени в изоставянето му като бебе. Истинският му проблем беше темата за изоставянето.

Джобс не е съгласен:

– Някои си мислят, че понеже съм бил изоставен, съм се старал специално да преуспея, за да накарам родителите си да съжаляват, че не са ме задържали. Това са глупости. Знанието, че съм осиновен, може да ме е направило по-независим, но никога не съм се чувствал изоставен. Винаги съм живял с убеждението, че съм нещо повече от останалите. Родителите ми ме караха да се чувствам специален.

Джобс винаги се наежва, когато някой спомене, че Пол и Клара са негови „осиновители“ или че не са „истинските“ му родители:

– Те бяха моите родители на 1000 процента!

От друга страна, по отношение на биологичните си родители е доста рязък:

– Те са само една яйцеклетка и една доза сперма. Не съм циничен, просто това е истината. Не са нищо повече от една генна банка.

Силициевата долина

Детството, което Пол и Клара Джобс осигуряват на своя син, е типично за края на 50-те. Когато Стив е на две, осиновяват и едно момиченце – Пати, а три години по-късно се преместват в предградията, в къща от „сериен“ тип, напълно идентична с останалите. Финансовата кантора, в която работи Пол – Си Ай Ти – го прехвърля в клона си в Пало Алто, но той няма достатъчно средства, за да живее там, затова се местят в Маунтин Вю – по-евтин град на няколко километра на юг. Там Пол се опитва да предаде на сина си любовта към техниката и колите. „Стив, сега това е твоята работилница“ – казва веднъж, като посочва единия край на масата в гаража.

Джобс си спомня, че е бил впечатлен от съсредоточеността на баща си в занаята.

– Мисля, че татко имаше голям технически талант, защото умееше да измайстори всичко. Ако му трябваше шкаф, си правеше шкаф. Когато реши да издигне ограда около къщата, даде чук и на мен, за да му помагам.

Петдесет години по-късно оградата все още опасва задния и страничния двор на дома в Маунтин Вю. Когато ме заведе, за да ми я покаже, Джобс погали дъските и си спомни един съвет, който се бе запечатал дълбоко в съзнанието му. Много е важно, обичал да казва баща му, винаги да изпипваш задната страна на шкафовете и оградите, въпреки че остава скрита.

– Татко обичаше да прави всичко както трябва. Дори онези части, които не се виждат.