Стоик

В единадесет без нещо сутринта двамата още дремеха. Но след няколко минути Розали Харигън отвори очи и огледа отблъскващата стая с някога кремавите, ала вече избелели тапети, с ниската тоалетка с тройни огледала и шкафа и реши, че трябва да стане и да разтреби разхвърляните навсякъде дрехи. Към стаята бяха направени малка кухничка и баня, а вдясно от табуретката имаше бюро, на което Розали сервираше, когато се хранеха в къщи.

Дори неглиже тя бе привлекателно създание. Къдрава, пищна черна коса, бяло личице, неголеми, проницателни черни очи, червени устни, леко чип нос, изящна фигура с чувствени извивки — всичко това, взето заедно, задържа, макар и за кратко, непостоянния, безпътен красавец Толифър. Розали си помисли дали да не му даде една цигара и нещо за пиене. А след това, стига той да поискаше, щеше да му направи кафе и да му свари няколко яйца. Ако пък решеше да не се помръдва и да не й обръща никакво внимание, тя ще се облече и ще отиде на репетицията в дванадесет часа, а сетне ще се върне при него, за да дочака все някога разбуждането му. Защото Розали бе влюбена.

Любимец на жените по самата си същност, Толифър приемаше хладно такива жестове. И защо не? Един Толифър, от виден род от Вирджиния и Южна Каролина! Беше в правата си да общува само с най-изискани люде! Но за беда, ако не беше Розали или някоя друга като нея, той често оставаше без пукната пара, при това пиян и затънал в дългове. И въпреки всичко това привличаше жените като магнит. Но сега, след повече от двадесет години лекомислено съществуване, той не бе успял да си намери добра партия и затова се държеше рязко, подигравателно и властно с всяка, която благоволеше да удостои е присъствието си.

Толифър бе потомък на добро южняшко семейство, някога много богато и издигнато. И до ден днешен в Чарлстън се издигаше великолепна стара къща, в която живееха последните потомци от рода, оцелели след Гражданската война. До ден днешен те пазеха облигации на стойност хиляди долари още от времето на Конфедерацията и обезценени от изхода на войната. Брус имаше брат в армията, капитан Уексфърд Толифър, който го смяташе за безделник и нехранимайко.

В Сан Антонио, Тексас, имаше още един брат, собственик на хубаво ранчо, който бе заминал на запад, бе се оженил, бе създал деца и бе останал да живее там и който сега гледаше на амбициите на Брус да завладее нюйоркското общество като на връх на глупостта. Щом ще предприема нещо — например да хване някоя богата наследница — защо не го е сторил още преди години? Вярно, че името му се появяваше във вестниците от време на време и в един момент се говореше, че щял да се жени за богато момиче от Ню Йорк, току-що появило се в обществото. Но оттогава бяха минали десет години и не бе излязло нищо. Нито братята му, нито някой друг роднина вече му имаха доверие. С него бе свършено. Повечето от някогашните му приятели от нюйоркското общество бяха склонни да се съгласят с това. Той прекалено много се подчиняваше на страстите си. Не ценеше социалното си положение. Затова те отдавна бяха се отказали да му дават каквито и да било заеми.

Но имаше и други, мъже и жени, млади и стари, които го виждаха от време на време трезв и добре облечен и изпитваха неволно съжаление, че не е успял да се ожени за богата наследница и не се е върнал в онези среди, сред които би блестял така ослепително. Топлият му южняшки тембър бе така приятен, щом Брус го пуснеше в действие, а усмивката му — така мила.

Историята му с Розали Харигън бе започнала преди два месеца и нямаше изгледи да продължи още толкова. Тя бе най-обикновена хористка, която печелеше тридесет и пет долара седмично. Макар да бе весела, мила и обичлива, той виждаше, че Розали няма да напредне, защото не бе достатъчно пробивна. При нея го задържаха само тялото й, нейната страст и любов.

И сега, гледайки разрошената му черна коса и изящно очертаните устни и брадичка с такава трогателна наслада, Розали потръпваше от отчаяние и страх, че някоя друга може да й го отнеме. Тази сутрин той можеше да се събуди с добре познатото й ръмжене, ругатни и заповеди. И въпреки това тя искаше да остане до него с часове, дори ако трябва само да го гали по косата.

Толифър от своя страна разсъждаваше в полубудно състояние върху всички злини, с които бе изпъстрено всекидневието му. Защото сега той нямаше никакви пари освен тези, които взимаше от Розали. И вече бе започнал да губи интерес към нея. Как му се искаше да намери някоя богата жена, с която да заживее нашироко, дори да се ожени за нея, ако трябва, и да натрие носа на всички тези местни парвенюта, които сега го гледат отвисоко, да им покаже какво значи да си Толифър, при това един богат Толифър!