Стоик

Една мисъл се въртеше в главата на Толифър по това време — да си намери работа в комисионерска фирма или нотариална кантора, която се занимава с делата или по-точно с богатствата на вдовици или дъщери на имотни люде. Но това нямаше да е лесно, тъй като отдавна се бе откъснал от средите на онези „момчета за всичко“, които процъфтяваха в самото сърце на нюйоркския хайлайф, а не само в периферията му. Такива мъже бяха не само полезни, но понякога дори незаменими за хората с пари, ала без обществено положение, които се стремяха да влязат в определени кръгове, а също така за някои прецъфтели „момичета“, които се опитваха въпреки напредването на възрастта да продължат да блестят в обществото.

Тези мъже трябваше да притежават какви ли не качества — да произхождат от стар американски род, да изглеждат добре, да бъдат светски лъвове и да разбират изтънко от яхти, конни състезания, поло, тенис, езда и каране на екипаж — особено с четири коня, а също така от опера, театър и всякакви други развлечения. Те следваха богатите в Париж, Биариц, Монте Карло, Ница, Швейцария, Нюпорт, Палм Бийч и в тайните свърталища на юг, и по клубовете по цялата страна. В Ню Йорк те обикаляха най-вече изисканите ресторанти и специалните ложи в операта и театрите. Необходимо бе да се обличат добре и подходящо за случая; да умеят да предоставят услугите си за намиране на най-добрите места на изложбите на коне, състезанията по тенис, футболните мачове или най-нашумялата пиеса. Добре беше да могат да играят карти и да обясняват някои тънкости на играта, а също така да дават съвети за дрехи, бижута или обзавеждане, Но най-важното бе да се погрижат имената на техните покровители да се появяват сравнително често на страниците на списание „Таун Топике“ и в светската хроника на вестниците.

Ала „момчето за всичко“ биваше дискретно възнаграждавано за този си непрестанен труд, а понякога и за жертвите, които правеше, тъй като се лишаваше от радостите и насладите, от общуването с млади, красиви момичета. Защото той обсипваше с внимание главно застаряващи жени, такива като Ейлийн, които се ужасяваха от мига, когато ще скучаят от самота или емоционална празнота.

Толифър бе минал през всичко това и сега, на тридесет и една-две години, бе започнал да се отегчава. Затова, поради едната скука или понякога дори от мъка, той изчезваше, за да пие и се забавляваше с някоя красива певица, която можеше да му предложи своя плам, любов и преданост. Но сега той отново [намисли да обиколи ресторантите, баровете, хотелите и всички други места, посещавани от хора, които можеха да му бъдат полезни. Щеше да се стегне, да спре да пие, да вземе малко пари отнякъде — сигурно от Розали — и да се появи пред тях толкова изискан и охолен, че те да съзрат отново някакви възможности в него.

И тогава… тогава ще видят!

ГЛАВА X

Междувременно в Ню Йорк Ейлийн си блъскаше отчаяно главата, как да го подреди този свой живот, вече лишен от илюзии. Макар че домът й — „палатът Каупъруд“, както всички го наричаха — бе една от най-разкошните и красиви сгради в Ню Йорк, за нея той си оставаше празна черупка, гроб на любовта и светските й амбиции.

Едва сега тя разбра каква мъка е причинила на първата жена на Каупъруд и на децата им. Навремето не знаеше, че жена му страда. Но сега трябваше на свой ред да изпие тази горчива чаша. Въпреки самоотвержената си любов, въпреки че се бе отказала от дом, приятели, близки и от доброто си име заради Каупъруд, Ейлийн бе сполетяна от най-дълбоко отчаяние. Други жени, безскрупулни, жестоки, й го бяха отнели, но не от любов, а заради богатството и славата му. Той се сближаваше с тях заради младостта и чара им, чар, с който Ейлийн можеше да се мери допреди години. Но тя нямаше да го остави да я напусне! Никога! Никоя от тези жени нямаше да се нарече госпожа Франк Алджърнън Каупъруд! Тяхната любов бе скрепена в свещен брак и това никой не можеше да й отнеме! Каупъруд нямаше да посмее да скъса открито с нея или да започне развод. Ейлийн знаеше за него твърде много, а и другите също, или поне тя щеше да се постарае да го узнаят, само да се опиташе той да я остави. Ейлийн не можеше да забрави как Каупъруд открито й призна, че обича младата и красива Беренис Флеминг. Къде ли беше тя сега? Вероятно с него. Обаче тя никога няма да му стане жена. Никога!

Но каква ужасна самота. Тази голяма къща, тези стаи с техните мраморни подове, техните врати и тавани е дърворезба, техните украсени с картини стени! И тези слуги, които сигурно до един я шпионираха! А и нямаше какво да прави, нямаше с кого да се види. Малцина искаха да общуват с нея! Обитателите на големите съседни къщи не благоволяваха да забележат нито нея, нито Каупъруд въпреки цялото им богатство!