Стоик

Каупъруд изреди наум всички крупни американски финансисти заедно с техните учреждения и банки, главно живеещи на Изток, на които би могъл да разчита благодарение на някогашните си делови връзки с тях. Трябваше да им даде да разберат, че в случая иска по-скоро да си извоюва престиж, отколкото да извлече печалби. Беренис беше права: това негово последно и най-голямо начинание, ако въобще се осъществеше, трябваше да е на по-високо равнище от предишните и да му донесе опрощение за всичките му грехове и обичайни мошеничества.

Дълбоко в себе си обаче той далеч не бе готов да се откаже от всичките стари похвати, с които досега бе организирал и експлоатирал железниците. Нещо повече, тъй като непочтените му методи не бяха така добре известни в Англия, както в родната му страна, сега повече от всеки друг път Каупъруд бе склонен да създаде няколко акционерни дружества — за всеки отделен участък от мрежата, който ще бъде добавен или модернизиран — и да продаде на лековерното население „разводнени“ акции. Така се правеха тези неща. Хората винаги можеха да бъдат подлъгани да изкупят всичко, стига то да им бъде представено като много рентабилно. Всичко зависеше, разбира се, от силата, репутацията и стабилността на предприятието, а това се постигаше със съответните връзки. След като реши всичко това за себе си, той веднага телеграфира на Сипънс, като му благодари и му нареди да чака в Лондон нови инструкции.

Междувременно майката на Беренис пристигна и двете се устроиха временно в Чикаго. Беренис и Каупъруд, всеки по свой начин, й дадоха да разбере какво е станало и че отсега нататък животът и на тримата ще се определя от тази нова и вероятно нелека връзка. Макар мисис Картър да си позволи да пророни някоя и друга сълза пред Беренис — главно защото се обвиняваше за миналото си, което, настояваше искрено тя, било истинската причина за сегашната съдба на дъщеря й, тя все пак не беше толкова нещастна, смазана, колкото си представяше понякога в своето неустойчиво съзнание. Защото в края на краищата, размишляваше тя, Каупъруд е голям човек и както той самият й заяви, Беренис не само ще наследи значителна част от капитала му, но ако Ейлийн умре или ако му даде развод, той непременно ще се ожени за нея. Засега, разбира се, нещата ще останат както преди: Каупъруд е приятел на мисис Картър и настойник на дъщеря й. Каквото и да се случеше и каквито и мълви да се носеха, те щяха да поддържат това обяснение. И за тази цел трябваше да се виждат възможно най-рядко на обществени места и да се държат по общоприетия начин. Как ще си уреждат срещите той и .Беренис, си беше тяхна лична работа, но никога нямаше да пътуват на един и същ кораб или влак, нито да отсядат в един и същ хотел.

В Лондон Каупъруд се надяваше да се вижда по-често с нея в обществото, особено ако всичко вървеше по план и той успееше да се свърже с висшите финансови кръгове и евентуално да използва познанството си с Беренис и майка й, като приема в дома им тези едри магнати, който са добре разположени към него — защото очакваше от мисис Картър да създаде обстановка, която да е съвсем естествена и подобаваща за една вдовица и дъщеря й — и двете богати и с добро име.

Беренис естествено беше във възторг — нали всъщност всичко това бе замислено от нея. А мисис Картър въпреки мнението си за Каупъруд като за безжалостен и едва ли не жесток, безкомпромисен човек, когато нещата опираха до личните му удобства, почти се убеди, след като го изслуша, че всичко това е за тяхно добро. Беренис й бе обяснила нещата по възможно най-деловия начин:

— Аз наистина обичам Франк, майко — каза й тя, — и искам да бъда с него колкото е възможно повече. Знаеш, че той никога не ме е скланял да отида при него — аз самата го направих и предложих всичко това. Много отдавна, още когато узнах, че парите, с които живеем, не са твои, а негови, ми се струва несправедливо да вземаме и да не даваме. И все пак бях същата страхливка като тебе — твърде егоистична и леко уязвима, за да се опълча срещу живота без нищо зад гърба си, както и щеше да бъде, ако той ни бе изоставил.

— О, знам, че си права, Беви — каза майка й почти умолително. — Моля те, не ме укорявай. И без това немалко страдам. Моля те, недей. Винаги съм мислила само за твоето бъдеще.

— Моля те, майко, моля те — утешаваше я Беренис, размекнала се на свой ред, тъй като все пак обичаше майка си, колкото и глупава и безразсъдна и да е била тя. Вярно, че докато беше още ученичка, не ценеше високо вкуса, познанията и преценките й. Ала сега, когато знаеше всичко, вече виждаше майка си в друга светлина, не че я оправдаваше напълно, но й съчувстваше за сегашното й положение. Вече не й правеше пренебрежителни и високомерни забележки, дори напротив, отнасяше се с нея само с доброта и разбиране, сякаш се опитваше да й компенсира злините, които я бяха сполетели.

И така сега тя добави меко и утешително: