Стоик

— О, Чикаго! — възкликна Ейлийн, едновременно предпазливо и предано. — Какво те е грижа за Чикаго! Който има капка мозък в главата си, знае каква глутница вълци са онези там. Мисля, че Лондон е чудесно място, за да започнеш отново. Ти сигурно знаеш как да уредиш нещата, за да нямаш такива неприятности, както с концесията в Чикаго. Разбрала съм, Франк — осмели се да каже тя, без да се надява да му угоди, по-скоро заради дългите години, прекарани заедно, — че ти никак не се интересуваш от мнението на другите. Хората — все едно кои, — изглежда, не съществуват за тебе. Затова винаги събуждаш разпри и така ще бъде и занапред, ако не се опиташ да бъдеш малко по-внимателен с околните. Разбира се, аз не знам какво си замислил, но ако решиш да положиш началото още сега и да бъдеш поне малко по-мил с хората, нищичко не може да те спре при тези твои идеи и при умението ти да печелиш другите, стига да поискаш. Това е.

Тя млъкна и зачака неговия отговор.

— Благодаря ти — каза Каупъруд. — Може и да си права. Знам ли. Във всеки случай сериозно съм се замислил за Лондон.

Усещайки, че той смята да предприеме нещо, тя продължи:

— Що се отнася до нас двамата, аз естествено знам, че ти вече не държиш на мен и никога няма да държиш. Сега това ми е съвсем ясно. Но същевременно смятам, че съм играла известна роля в твоя живот и ако не за друго, поне за това, което преживях с теб във Филаделфия и Чикаго, не би трябвало да ме захвърлиш като стара обувка. Няма да е редно. И за теб няма да е добре в крайна сметка. И преди, и сега смятам, че трябва да играем ролята на добро семейство и ти да ми обръщаш малко внимание, а не да ме оставяш тук седмици и месеци без нито едно писмо, без нито една дума, без нищо…

И в този момент отново, както много често преди, той видя как гърлото й се свива и очите й се замъгляват от сълзи. Тя се обърна, сякаш не можеше да каже нито дума повече. Каупъруд съзна, че тъкмо за такъв компромис си е мислел, откак Беренис пристигна в Чикаго. Очевидно Ейлийн бе готова на него, макар той още да не знаеше до каква степен.

— Едно трябва да направя сега — каза Каупъруд. — Да се заема с нещо друго, както и да намеря капитал за него. Искам да запазя този дом тук и всичко да изглежда както преди. Така ще създам добро впечатление за себе си. Беше време, когато исках развод, но ако ти сложиш кръст на миналото и даваш вид, че живеем добре, без да ми вдигаш скандали за личния ми живот, мисля, че ще постигнем добър компромис. Дори съм сигурен. Вече не съм толкова млад и макар да си запазвам правото да имам личен живот, какъвто смятам, че ми е необходим, не виждам защо да не продължаваме по същия начин и дори да създадем впечатлението, че отношенията ни са още по-добри. Съгласна ли си или не?

И тъй като Ейлийн нямаше никакво друго желание, освен да остане негова жена и въпреки лошото му отношение към нея искаше той да успее във всичко, с което се заеме, тя отговори:

— Е, какво друго ми остава? Ти държиш в ръцете си всичките карти. Какво имам аз всъщност? Какво?

Тъкмо тук Каупъруд й каза, че ако му се наложи да замине и Ейлийн сметне, че ще е добре за пред хората да го придружи, той няма да има нищо против, дори ще се радва, ако във вестниците се появят съобщения за брачната хармония помежду им, стига тя да не настоява той да изпълнява задължения, които биха нарушили личния му живот.

— Съгласна съм, щом ти го искаш — отговори Ейлийн. — Няма да е по-малко от това, което получавам сега.

Но същевременно си помисли, че е възможно зад всичко това да се крие друга жена, сигурно онова момиче, Беренис Флеминг. В такъв случай тя щеше да бъде безкомпромисна. Никога, никога нямаше да допусне такова унижение — той да се свърже открито с това суетно и егоистично парвеню. Никога, никога, никога!

Получи се доста интересно — докато Каупъруд си мислеше, че е постигнал, при това доста бързо, значителен напредък в осъществяване на мечтите си, Ейлийн смяташе, че е извоювала поне някаква малка печалба, че колкото повече внимание изисква от Каупъруд, плащайки за това скъпо и прескъпо с чувствата си, толкова по-очевидно ще бъде за всички, че тя още го държи, и толкова по-голям ще бъде общественият й, макар не и личен, триумф.

ГЛАВА XIII

Само няколко минути бяха нужни на Каупъруд на вечерята, за да убеди Коул да накара Грийвс и Хеншоу отново да се обърнат към него. Коул дори изрази мисълта, че в Лондон Каупъруд може би ще намери по-добра възможност за разгръщане на силите си, отколкото Чикаго някога му е предлагало, и в такъв случай бил готов да обсъди евентуални планове за нови капиталовложения.