Стоик

Каупъруд остана не по-малко доволен и от разговора си с Едуард Бингам, от когото измъкна доста интересни сведения за Брус Толифър. Според Бингам Толифър бил доста изпаднал в момента. Макар навремето да имал много добро положение в обществото и доста пари, сега бил останал и без двете. Все още бил красив, но изглеждал занемарен, „смачкан“. Доскоро го виждали все с картоиграчи и други лица със съмнителна репутация. Повечето от предишните му познати и доброжелатели очевидно вече го били зачеркнали от списъците си.

Бингам обаче счете за нужно да добави, че отскоро у Толифър се забелязвали признаци на съживяване. Сега живеел сам в скромен пансион, така наречения ергенски клуб „Алков“ на Петдесет и трета улица и понякога обядвал в най-добрите ресторанти. Според Бингам Толифър целял едно от следните две неща: или да се хареса на някоя богаташка, която с радост би му заплатила за услугите, или да си намери работа в борсова кантора, където, разчитайки на някогашните му връзки, да му отпуснат заплата. Това критично заключение на Бингам накара Каупъруд да се усмихне, защото той се бе надявал да намери Толифър тъкмо в такова положение.

Каупъруд благодари на Бингам и след като той си отиде, телефонира на Толифър в „Алков“. По това време този джентълмен си лежеше полуоблечен и чакаше унило да стане пет часът, за да излезе на своята „обиколка“ — така наричаше той посещенията си на клубове, ресторанти, театри и барове, където разменяше случайни поздрави с хора, които някога бе познавал или с които се надяваше да завърже ново приятелство. Беше ветровит февруарски ден, три часът следобед, когато той слезе във вестибюла, за да вдигне слушалката с полуизпушена цигара в устата, с разрошена коса и поизносени пантофи.

Когато чу: „Обажда се Франк Каупъруд“, Толифър настръхна и се стегна, тъй като месеци наред бе виждал това име в заглавията на първите страници на вестниците.

— Да, мистър Каупъруд, с какво мога да ви бъда полезен?

В гласа на Толифър звучеше смесица от разбиране, вежливост и готовност да изпълни всичко, което можеше да се поиска от него.

— Искам да ви предложа нещо, което може би ще ви заинтересува, мистър Толифър. Ако имате възможност да минете утре сутринта в десет и тридесет към моето бюро в хотел „Нидърландс“, ще се радвам да се срещнем. Мога ли да ви очаквам по това време?

Човекът, както Толифър не пропусна да забележи, не говореше като началник на своя подчинен, но все пак гласът му бе авторитетен и властен. Толифър при цялото си изключително самомнение бе обзет от доста силно любопитство и вълнение.

— Разбира се, че ще дойда, мистър Каупъруд — отвърна той веднага.

Какво можеше да означава това? Предложение да разпространи акции или облигации? Ако е така, с радост щеше да се хване на тази работа. Седнал в стаята си, той размишляваше върху това неочаквано обаждане и си припомняше всичко, което бе чел въз вестниците за семейство Каупъруд. Те се бяха опитали да пробият и да станат част от висшите кръгове в Ню Йорк. Говореше се, че се наложило да изтърпят някои обиди. Но той отново се замисли за евентуалната работа и новите познанства, които тя може да му донесе. Обзе го някаква неясна радост. Заразглежда лицето и фигурата си, както и дрехите си в килера. Трябва да се обръсне и да си измие косата, да даде дрехите на почистване и гладене. Тази вечер няма да излиза и ще си легне рано, за да бъде бодър на сутринта.

На другата заран се яви в бюрото на Каупъруд по-потиснат и отстъпчив откогато и да било. Защото някак си усещаше, че това е поврат в живота му. Поне така се надяваше, когато влезе и видя този внушителен мъж, седнал зад голямото бюро от палисандрово дърво в средата на стаята. Но веднага се почувства още по-потиснат и малко несигурен в себе си, защото човекът пред него, макар да се държеше съвсем вежливо и дори дружелюбно-приветливо, все пак си оставаше недосегаем, далечен. Може да се каже, реши Толифър, че той е красив, силен и властен. Какви големи магнетични и напълно непроницаеми сини очи, какви здрави, изящни ръце, така леко отпуснати на бюрото пред него, с най-обикновена златна халка на малкия пръст на дясната ръка!

Този пръстен му го бе дала Ейлийн преди години в знак на вечната си любов към него в килията на затвора във Филаделфия, когато Каупъруд бе стигнал онова падение, от което започна голямото му издигане, продължаващо до ден днешен. Той никога не го сваляше от ръката си. И какво правеше сега — уреждаше развлеченията на Ейлийн с някакво декласирано конте, за да може спокойно и блажено да се наслаждава на друга жена. Истинско падение! Той напълно го съзнаваше. Но какво да прави? Трябваше да осъществи плана си, защото той бе породен от условия, които животът чрез самия него и чрез другите бе създал и които в никакъв случай не можеха вече да се променят. Каупъруд трябваше да постига целите си смело, дръзко, безжалостно, да внушава на хората да приемат методите и нуждите му като неизбежни. Затова сега, гледайки Толифър спокойно и доста хладно, му посочи стола и започна: