Стоик

Скоро след пристигането си в Ню Йорк той бе спечелил любовта на една богата наследница и я бе склонил да избяга с него, но родителите й разбраха навреме и я експедираха в чужбина. А той бе заклеймен във вестниците като зестрогонец, от когото трябва да се пазят всички почетни богати семейства, ако искат дъщерите им да сключат добър и щастлив брак. И този провал, или по-точно грешка, заедно с пиенето, жените и хазарта затвори за него вратите, през които ,от години се опитваше да влезе.

Той се разсъни и докато се обличаше, мърмореше на Розали — защо го е замъкнала на това събиране снощи, където се бе напил и бе почнал да се подиграва на всички околии, докато най-сетне си отиде за тяхно голямо облекчение.

— Какви хора! Каква сбирщина! — викаше Брус. — Защо не ми каза, че ще дойдат и тия вестникари? То и актьорите не са стока, но тия драскачи, дето ги домъкнаха твоите приятелки! Тия ловци на сензации! Пфу!

— Но аз не знаех, че ще дойдат, Брус — оправдаваше се Розали с побледняло, но изразително лице, като се опитваше да препече една филийка на газовия котлон. — Мислех, че е само за звездите на нашата програма.

— Звезди ли! И ти ги наричаш звезди! Те, ако са звезди, аз съм цяла плеяда! — Но Розали не можа да оцени това сравнение, тъй като не го разбра. — Пълни боклуци! Та ти не знаеш дори каква е разликата между звезда и газена лампа!

И той се прозя, като се чудеше кога ли ще се стегне и ще се махне оттук. Нима можеше да падне по-ниско? Делеше залък с момичета, които едва изкарваха достатъчно за себе си, а сетне пиеше и играеше комар с мъже, с които не можеше да се мери!

— Господи, вече не се издържа! — викна той. — Ще трябва да се махна. Не мога повече да кисна тук. Твърде унизително е!

Той прекоси стаята два пъти, пъхнал гневно ръце в джобовете си, Розали стоеше безмълвна до него и не смееше да си отвори устата от страх.

— Чуваш ли какво ти казвам? — настоя той. — Какво стърчиш като чучело? Какво нещо сте това жените! Или се борите като котки, или стихвате и дума не продумвате! Господи, де да можех да намеря някоя жена, една-единствена, с капка мозък в главата, тогава щях… щях…

Розали го погледна. Болката бе изкривила устните й в нещо като усмивка.

— Какво щеше да направиш? — попита тя тихо.

— Щях да остана с нея. Дори да я обикна! Иначе какъв смисъл има? Да седя тук, в тази дупка. За какъв дявол? Другаде ми е мястото на мен, в друг свят и аз ще се върна в него! Ние с теб ще трябва да се разделим. Няма как. Това не може да продължава нито ден повече!

С тези думи той отиде в килера, извади шапката и палтото си и тръгна към вратата. Но Розали му препречи пътя, хвърли се на гърдите му и притисна лице към неговото. Тя ридаеше.

— О, Брус, моля те! Какво съм ти сторила? Не ме ли обичаш вече? Не ти ли стига това, че съм готова на всичко за теб? Нищичко не ти искам, нали? Моля те, Брус, не ме напускай. Нали няма, Брус?

Но Толифър я отблъсна и се изскубна от обятията й.

— Недей, Розали, недей — продължи той. — Не мога да търпя такива работи. Така няма да ме задържиш. Отивам си, защото трябва.

Той отвори вратата, но щом пристъпи, Розали застана между него и стъпалата.

— О, Брус! — извика тя. — Моля те, за бога, не си отивай! Не ме оставяй така! Всичко ще направя за тебе, всичко, разбери. О, Брус, ще изкарвам повече пари, ще си намеря по-добра работа. Мога, знам го. Ще се преместим в друг апартамент. Аз ще уредя всичко. Брус, седни, моля те, и не се отнасяй така с мен. Ще се самоубия, ако ме оставиш?

Но този път Толифър бе неумолим.

— И стига, Роузи! Не ставай глупачка! Много добре знам, че няма да се самоубиеш. И ти го знаеш. Стегни се малко. Успокой се. Ще се видим довечера или може би утре, но сега трябва да се заловя за работа и това е всичко. Разбираш ли?

Розали омекна от погледа му. Едва сега тя разбра, че това, което има да става, ще стане, че няма да може да го задържи, ако той реши да си тръгне.

— О, Брус — помоли го тя още веднъж, притискайки се до него. — Няма да те пусна. Няма! Няма! Няма да си тръгваш!

— Няма ли? — попита Брус. — Я да видим!

Той я изблъска, излезе и хукна по стълбите. Ужасена и останала без дъх, Розали стоеше и гледаше с невиждащ поглед напред, докато входната врата не се затръшна, след което се обърна уморено и влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея.

Време беше да отива на репетиция, но мисълта за това я накара да потръпне. Сега вече нищо не я интересуваше. Нищо… освен ако… ако той се върнеше… нали трябваше да си вземе дрехите…

ГЛАВА IX