В тази връзка трябва да се спомене, че лорд Стейн ценеше Джонсън най-вече заради честното му отношение към бизнеса и изключително практичните му идеи. В очите на Стейн Джонсън бе олицетворение на дълбоката религиозност и нравствената прямота, които не му позволяваха да престъпва някои граници в своите хитри, но съвършено законни машинации, колкото и големи да бяха изкушенията. Блюстител на закона, той все намираше в него някаква вратичка, през която да се провре, да извлече полза за себе си и да докара неприятности на враговете си. Стейн го харесваше и заради странностите му и често се смееше на очевидно искрения му интерес към Международната лига в Еруърт с условностите на неделните й училища и на абсолютно безкомпромисната му трезвеност. За пари не беше дребнав. Раздаваше щедро на църкви, неделни училища, болници, както и на Дома за слепи в Съдърк, където беше един от директорите и безплатен юрисконсулт.
Работеше и за Стейн главно поради симпатията си към него, срещу много малко заплащане. Уреждаше вноските му, застраховките и всякакви други юридически въпроси. Освен това двамата си говореха за политика и международни проблеми и както бе забелязал Стейн, Джонсън винаги трезво оценяваше събитията. Но към изкуство, архитектура, поезия, белетристика, жени и всякакви други земни блага, които не носят изгода, той нямаше отношение. Преди години, когато бяха още млади, Джонсън призна на Стейн, че от такива неща не му разбира главата. „Така съм възпитан, че не ми бе разрешено да се интересувам от тях — му каза той. — Разбира се, сега съм доволен, че синовете ми са в Итън, а дъщеря ми — в Бедфорд. Лично аз не бих имал нищо против, ако проявят интерес към тези неща. Но аз самият съм си адвокат и се чувствам добре на мястото си.“
Младият Стейн се бе усмихнал, защото му бе харесал твърдият реализъм на тези слова. Същевременно смяташе, че е в реда на нещата двамата да се движат в различни обществени кръгове, и само от време на време, при това почти винаги по работа канеше Джонсън в семейното си имение в Трегасол или в хубавата си стара къща на Баркли Скуеър.
Този ден Джонсън го свари да се изтяга в удобното високо кресло в стил „Чипъндейл“ е извити подпори за ръцете. Бе опрял ходилата на дългите си крака на тежкото махагоново бюро. Носеше безукорно скроен костюм от туид с пясъчен цвят, риза в светлокафяво и тъмнооранжева връзка и от време на време нехайно тръскаше пепелта от цигарата, която пушеше. Преглеждаше отчета на акционерното дружество „Южноафрикански диамантени мини «Де Биърс»“, с което го свързваха лични интереси. Навремето бе купил десет акции, които му носеха по около двеста лири годишно. Стейн имаше дълго изпито лице с голям и леко гърбав нос, с остър поглед в тъмните очи, ниско чело, голяма уста, която се усмихваше сърдечно, и малко дръзка брадичка.
— Ето ви и вас — викна той на Джонсън, който влезе, след като почука. — Какво ново, господин благочестиви методисте? Четох речта ви тази сутрин, в Стикни ли беше, къде?
— А, да — отвърна Джонсън доста доволен, че Стейн е научил за нея, като същевременно закопчаваше неспокойно черното си вълнено работно сако. — Има спор между свещениците в различните черкви в този район и аз се явих като арбитър. Помолиха ме да държа реч след това и аз се възползвах от случая, за да им почета малко нравоучение.
Като си припомни това, той се изправи гордо г властно. Стейн го забеляза.
— Вие не сте за тук, Джонсън — продължи той шеговито. — За вас или парламентът, или съдът. Мене ако питате, първо станете депутат, а сетне — съдия. Твърде много сте ни нужен тук, за да ви оставим да сте съдия.
Стейн се усмихна сърдечно и искрено на Джонсън, който бе много поласкан от тези думи и на свой ред се засмя.
— Както знаете, отдавна си мисля за парламента. Ако съм там, мога да бъда много полезен за нашите общи дела. Райдър и Булок само за това говорят. Всъщност Райдър иска през септември да се кандидатирам за частичните избори в неговия окръг, Смята, че ще спечеля, като дръпна няколко речи.
— И защо не? Че кой друг? А и Райдър е много влиятелен там. Съветвам ви да го направите. И ако аз или пък моите приятели можем да ви помогнем с нещо, само ми се обадете. С радост ще го сторя.
— Много мило от ваша страна. Много съм ви признателен — отвърна Джонсън. — Освен това — тук тонът му стана поверителен — тази сутрин в моята кантора стана нещо, което също не е без значение.
Той млъкна, извади си кърпичката и си издуха носа, докато Стейн го наблюдаваше с интерес.
— Е, каква е тази ваша тайна?
— Дойдоха двамина — Уилард Джаркинс, американец, и Уилъм Клурфейн, датчанин. Те са борсови посредници, Клурфейн в Лондон, а Джаркинс — в Ню Йорк. Казаха ми нещо доста интересно. Нали знаете, че продадохме за тридесет хиляди лири разрешителното на Грийвс и Хеншоу?
Стейн, заинтригуван и леко развеселен от потайността на Джонсън, си свали краката от бюрото, остави отчета, който преглеждаше, и като погледна строго Джонсън, възкликна:
— Тази проклета Електротранспортна компания! И какво?