Стоик

Що се отнася до Беренис и Стейн, и тук щеше да изчака. Вече беше на шестдесет години — още няколко години и може би нямаше да му трябва нищо друго освен слава и обществено признание. Всъщност почваше да се чувствува уморен в този безпощаден въртоп от неотложни дела. Понякога, в края на напрегнат делови ден, тази лондонска авантюра му се струваше безсмислена. Само преди година-две в Чикаго си бе казвал, че ако успее да издейства подновяване на концесията си там, ще се откаже от управлението и въобще от всякакъв бизнес и ще тръгне да пътешества. Дори си бе мислил, че ако Беренис накрая не приеме предложението му и той остане сам самичък, ще сключи някакъв мир с Ейлийн, ще се върне в нюйоркската си къща и ще си намери развлечения и занимания, които да му осигурят заслужената според него почивка.

А ето какво стана. И защо е всичко това? Какво щеше да получи той освен удоволствието да бъде с Беренис? Но нали, ако тя се съгласеше, пак можеха да заминат някъде и да си починат. Не, тя бе поискала друго, а и той бе съгласен с нея, че е длъжен да направи това — пред себе си, пред собствения си живот и репутация, че личност с такава огромна творческа сила, финансова фигура от първите редици трябва да продължи напред и да завърши кариерата си, като покори още един, най-големия си връх. Но дали можеше да го постигне, без да рискува репутацията, а и състоянието си? Беше ли възможно, като се има предвид с какво име се ползваше в родината си, да се върне пак там и в доста кратък срок да събере необходимите суми?

Накратко, положението му в момента, от която и страна да се погледнеше, бе напрегнато и трудно. Той бе уморен и объркан. А дали това не бе първият полъх на зимата на неговия живот?

Същия ден след вечеря Каупъруд обсъди с Беренис плановете си. Каза й, че е най-добре да вземе Ейлийн със себе си в Ню Йорк. Там ще трябва да приема доста хора и няма да е зле жена му да е с него. Освен това в този момент бе особено важно тя да е в добро настроение, защото всичко висеше на косъм.

ГЛАВА XXXVII

За един месец в Париж Ейлийн толкова се промени, че вече беше „друг човек“, както твърдяха всичките й познати. Бе свалила десет килограма; кожата и очите й блестяха, настроението й бе ведро. Прическата й бе в стил „шантиклер“, както заяви Сара Шимел; роклите й бяха ушити при мосю Ришар, обувките — направени при мосю Краусмайер — всичко бе така, както го бе замислил Толифър. Бе станала истинска приятелка с мадам Резщат и с шейха, който бе доста забавен, ако не се смята досадното му ухажване. Той, изглежда, я харесваше заради нея самата, дори бе готов да започнат връзка. Но как бе облечен! В бяло, от най-хубавата коприна и вълна, препасан през кръста с бял копринен шнур! И тази гладка като масло коса, с която приличаше на дивак. И малките сребърни обички на ушите му! И дългите, тесни, остри и завити нагоре чехли от червена кожа на краката му, които никак не бяха малки. И този орлов нос и тъмни пронизващи очи! Където и да се появяха, всички ги зяпваха. А когато оставаше с него насаме, Ейлийн бе заета главно със задачата да избягва ласките му.

— Ама, моля ви се, Ибрахим — казваше му тя. — Не забравяйте, че съм омъжена и обичам съпруга си. Вие сте ми симпатичен, вярно е. Но не ме умолявайте да правя нещо, което не искам, защото, ако упорствате, ще престана да се виждам е вас.

— Но, моля ви се — настояваше той на съвсем приличен английски. — Ние много си приличаме. И вие обичате играта, аз — също. Обичаме да говорим, да яздим, да залагаме на карти и на конни надбягвания. И все пак вие сте като мен, разсъдлива, не така…, така…

— Лекомислена? — прекъсна го Ейлийн.

— Какво значи „лекомислена“? — попита той.

— О, как да ви кажа… — тя имаше усещането, че говори на дете. — Вятърничава, непостоянна. — И направи някакъв жест с ръка, за да изобрази нестабилност, умствена и емоционална.

— Тъй, тъй! Ха-ха! Лекомислена! Точно така. Разбирам. Вие не сте лекомислена. Добре. Затуй ви харесвам. Много. Ха-ха! Доста много. А вие? Вие харесвате ли мен, шейха Ибрахим?

Ейлийн се разсмя.

— Да, харесвам ви — каза тя. — Разбира се, вие пиете много. И ми се струва, че никак не сте добър. По-скоро сте жесток, егоистичен и какво ли още не. Но все пак ми харесвате и,..

— Тц… тц — зацъка шейхът. — Не ми стига туй за мъж като мен. Аз, ако не любя, не мога да заспя.

— Стига глупости — възкликна Ейлийн. — Я си налейте нещо за пиене, а довечера елате пак, за да излезем. Бих искала да идем пак у мистър Сабинал.