Стоик

Ейлийн го проследи с поглед, докато Каупъруд излезе. Както винаги, той беше самото олицетворение на успеха — ведър, ловък, енергичен. Сегашният й вид и поведение явно го заинтригуваха. Бе убедена в това, макар и да съзнаваше, че той не я обича и тя се бои от него. Какъв късмет, че веселият, красив Толифър се е появил в живота й. И ако сега трябваше да се връща в Ню Йорк, какво щеше да стане с тази необяснима, но съвсем здраво установена връзка между нея и този привлекателен млад безделник?

ГЛАВА XXXVIII

Толифър нахлу още преди да се е върнал Каупъруд. Подаде цилиндъра и бастуна си на Уилямс и почука бързо на вратата на спалнята на Ейлийн.

— Здравейте! — обади се тя отвътре, — Мистър Каупъруд пристигна. Сега идвам.

— Отлично! И другите ей сега ще се явят.

Докато говореше, чу зад себе си шум, обърна се и видя Каупъруд да влиза в хола от другата врата. Двамата си размениха заговорнически погледи. Толифър, който много добре знаеше как трябва да се държи, бързо и любезно пристъпи напред. Но Каупъруд го изпревари, като каза:

— Значи пак се срещнахме. Как ви харесва Париж?

— О, много — отвърна Толифър. — Този сезон е особено весел. Видях кого ли не. А и времето е чудесно. Нали знаете какъв е Париж през пролетта? За мен тя е най-приятното и забавно годишно време.

— Разбрах, че тази вечер ще сме гости на жена ми.

— Да, с още няколко души. Боя се, че аз съм подранил.

— Тогава да пийнем по нещо!

И те започнаха светски разговор за Лондон и Париж, като се опитваха да не мислят за истинската връзка помежду си и дори успяваха. Ейлийн влезе и поздрави Толифър. След малко пристигна Ибрахим, който не обърна никакво внимание на Каупъруд, сякаш той е овчар от пасбищата му, и започна да ухажва Ейлийн.

Каупъруд беше първоначално удивен, а сетне му стана забавно. Как святкаха очите на този арабин! „Интересно — каза си той. — Толифър доста се е потрудил. А пък този бедуин в бяло желае жена ми. Каква весела вечер ни чака!“

В стаята влезе Маригоулд Брейнърд. Тя му хареса, а очевидно и той на нея. Но това взаимно влечение скоро бе прекъснато от хладната и екзотична мадам Резщат, която пристигна обвита в кремав шал с дълги копринени ресни, които се спускаха по рамото й чак до пода. Каупъруд погледна с възхищение маслинено-смуглото й лице, обрамчено така красиво от опънатите черни коси и тежките обици от чер кехлибар, които се спускаха чак до раменете й.

Както винаги с жените, той направи силно впечатление на мадам Резщат, която от пръв поглед разбра мъката на Ейлийн. Този мъж не беше само за една жена. Той бе като чаша, от която да пийнеш една глътка и да й се насладиш. Мадам Резщат реши да обясни тази истина на Ейлийн.

Но Толифър непрекъснато настояваше, че е време Да тръгнат, и те му се подчиниха. Поеха към „Орсиня“.

Въведоха ги в отделна трапезария с големи отворени стъклени врати с изглед към „Нотр Дам“ и зеления площад отпред. Но вътре имаше само една обикновена дървена маса без покривка. Всички се учудиха, а Толифър, който влезе последен, възкликна:

— Какво, по дяволите, значи това? Нищо не разбирам. Та те много добре знаеха, че ще дойдем. Какво им става? Ще отида да видя — и той се обърна бързо и излезе.

— И аз нищо не разбирам — каза Ейлийн, — Мислех, че всичко е уредено. — Тя се намръщи и нацупи устни, от което стана още по-привлекателна.

— Сигурно са ни въвели в друга зала — поде Каупъруд.

— Нас не очакват, а? — попита шейхът Маригоулд, когато вратата на съседната сервизна стая изведнъж се отвори и при тях нахлу един изключително загрижен арлекин. Той беше същински Панталоне, висок и мършав, с клоунски костюм със звезди и луна, с яка от рюшове и гривни на китките и врата, с голяма островърха шапка като рог на изобилието, изпод която стърчаха кичури коса; с намазани в жълто уши, очите му бяха гримирани със зелено, а страните — с вишневочервено; с огромни бели ръкавици на ръцете и дълги, остри обувки, чиито върхове се люлееха. Оглеждайки се като безумец, докаран до отчаяние, той възкликна:

— О, боже господи! По дяволите! Ах, дами и господа! Това е… просто нямам думи… ама… без покривка! Без сребърни прибори! Без столове! Пардон! Пардон! Ще се заема с тази работа! Пардон, дами и господа, станала е грешка. Нещо трябва да се направи! А! — и той плесна с дългите си ръце и зяпна вратата, сякаш очакваше пълчища слуги веднага да откликнат на неговия зов, но уви. Тогава плесна още веднъж и почака, заслушан към вратата. И като не чу оттам нито звук, се обърна към публиката си, която най-сетне бе разбрала, че това е номер, и се бе оттеглила край стените, за да му освободи място за действие.