Стоик

Ейлийн вече бе чела във вестниците за Лорна, бе видяла портрета й и от любопитство реши да я покани. Същевременно момичето й се стори твърде красиво и самоуверено, а уж само се бе представило на Каупъруд, и всичко това събуди старите подозрения на Ейлийн относно подбудите на мъжа й. Колко невъзвратима е младостта! А красотата — този венец на съвършенството — се явява и изчезва като сянка. А каква буря предизвикват те, какъв пожар. Ейлийн разведе без особено удоволствие Лорна из галериите и градините на Каупърудовия дворец, защото момичето очевидно притежаваше нещо, което правеше тези богатства безполезни, докато тя, Ейлийн, вече го нямаше и за какво й беше всичко това наоколо? Животът е там, където има красота и желание, няма ли ги тях, няма и нищо друго… А Каупъруд жадуваше за красота и я намираше, радваше се на живота, на самия му цвят, на славата, на любовта. Докато тя…

Каупъруд непрекъснато трябваше да се прави на зает с делови работи, за да прекарва времето си в този свой нов рай, и най-сетне реши да извика Толифър. Изпрати нареждане по Централното кредитно дружество той да се върне в Ню Йорк, за да отвлича Ейлийн от мисълта за Лорна.

Толифър, който по това време беше на весело пътешествие към Норкап с Маригоулд и приятелите й, остана много разочарован от призива, но бе принуден да им съобщи, че деловите му работи налагат незабавно да се върне в Ню Йорк. След пристигането си той веднага се зае да развлича Ейлийн и скоро до него стигна слухът за Лорна и Каупъруд. Стана му интересно. Макар да завиждаше на Каупъруд, Толифър се стараеше с повод и без повод да омаловажава и отхвърля всякакви клюки и да не разпалва подозренията на Ейлийн.

За съжаление той се яви твърде късно, за да предотврати неизбежното — в „Таун Топикс“ се появи статия, която много скоро попадна в ръцете на Ейлийн, като произведе върху нея обичайния ефект — събуди старата й болка от възмутителния порок на съпруга и. При това негово високо обществено положение, при тези негови големи финансови успехи да допуска някакви си жалки негодници да го чернят и да петнят репутацията му, дето иначе щеше да е блестяща и безукорна!

Само едно я утешаваше — сега и Беренис Флеминг щеше да се почувствува също така унизена. Защото Ейлийн отдавна се дразнеше от невидимото присъствие на Беренис между нея и мъжа й. И като видя, че къщата на Беренис в Ню Йорк е затворена, реши, че Каупъруд сигурно е зарязал и нея, още повече че той определено не изразяваше никакво желание да напуска града.

Една от причините, които той й изтъкна за оставането си в Ню Йорк, бе, че Уилям Дженингс Брайън, се бе кандидатирал за президент и можеше да спечели изборите. Брайън бе размирник в политиката, икономическите му и социални възгледи бяха в разрез с господстващото тогава в капиталистическия свят мнение как трябва да се печелят и разпределят парите; той се опитваше да хвърли Мост през непреодолимата пропаст между богатите и бедните. Затова в деловите кръгове царяха смут и страх, че той може наистина да стане президент. Това даде възможност на Каупъруд да заяви на Ейлийн, че за него е опасно да напуска сега страната, тъй като от поражението на Брайън, което би стабилизирало положението, зависят и собствените му финансови успехи. На Беренис той писа горе-долу същото. Но тя не бе в състояние да му повярва, тъй като Ейлийн се погрижи да пусне статията на „Таун Топикс“ на нюйоркския й адрес, откъдето я препратиха в Прайърс Коув.

ГЛАВА XLII

От всички мъже, които Беренис познаваше, Каупъруд със своята мощ и успехи бе най-блестящият. Но сега извън мъжете, извън дори Каупъруд е цялата окръжаваща го атмосфера на преуспяване и доволство тя намираше радост в самото си съществуване в Прайърс Коув. Тук за пръв път в целия си живот можеше поне временно да забрави за положението си в обществото, да се остави на влеченията на своята крайно егоистична и самовлюбена натура и да позира и играе на воля.

Животът в Прайърс Коув течеше в приятно уединение и безделие. Сутрин, след дълги часове във ваната и пред огледалото, Беренис обичаше бавно да си избира дрехите според настроението — тази шапка подхожда за сега, тази панделка — за друг път, тези обици, този колан, тези пантофки… и така нататък. Понякога опираше брадичка в дланта си, слагаше лакти на пронизания със златни нишки мрамор на тоалетната масичка и дълго изучаваше в огледалото косата, устните, очите, гърдите и ръцете си. Много старателно избираше сребърните прибори и порцелановите съдове, покривките и цветята за масата, за да изглежда възможно най-ефектно. И макар че обикновено я виждаха само с майка й, икономката мисис Евънс и прислужничката Роуз, най-много си се наслаждаваше самата тя. Обичаше също да се разхожда под лунната светлина в малката, заградена със зид градина, към която водеше спалнята й, да мечтае, да си мисли за Каупъруд и често силно да го желае. Но винаги я утешаваше мисълта, че след кратката раздяла срещата им ще бъде радостна и щастлива.