Стоманеният плъх в танц със смъртта

— К’водбъде? — попита тя и се усмихна на младежите, които стиснали халби, вдигнаха тост за нея.

— Бира — казах аз и тя се отдалечи. Донесе бирата, сама си взе от монетите, които бях сложил на масата — това изглежда бе обичай — и се върна зад бара. Беше лютива и студена.

Отпих голяма глътка и тъкмо избърсвах пяната от устата си, когато влезе друг млад мъж и забърза към съседната маса.

— Porkacoj! — прошепна дрезгаво той. Двама младежи станаха и се запрепъваха към задния край на бара.

Оставих бирата на масата, събрах си парите и побързах след тях. Надуших някаква неприятност. Казаното от него можеше да се преведе като „мръсни свине“ и сигурно беше местен жаргон, тъй като не можех да си представя да ги преследва някакво кално прасе. „Прасе“ като епитет на полицай се използва навсякъде — и реакциите на двамата млади мъже изглежда го потвърждаваха. Нямаше нищо да загубя, ако съм малко по-предпазлив. Те забързаха по коридора и когато стигнах до него, в далечния край тъкмо се затваряше една врата. Сложих ръка върху дръжката, когато навън зави сирена и през пролуките между вратата и рамката проникна светлина.

— Какво има? — попита висок и груб глас. — Вие, момчета, може би се изнизвате през задната врата, защото отпред има патрул? Дайте си документите за самоличност.

— Не сме сторили нищо лошо!

— Досега. Хайде, документите за самоличност.

Чаках, без да мърдам с надежда, че лошото прасе не е свързано със своите другари от бара. Грубият смях от другата страна на вратата беше всичко друго, но не и весел.

— О-хо… и двамата с просрочени документи? Нали не се надявате да избягате от редовна военна служба?

— Чиновническа грешка — проплака един слаб глас.

— Хващаме много като вас. Да вървим.

Светлината се отдалечи, както и стъпките. Изчаках да събера кураж, после отворих вратата и излязох от бара. Алеята беше пуста, прасето и арестантите си бяха отишли. Тръгнах бързо, без да тичам. После спрях. От какво бягах? След като полицията си отиде, барът щеше да бъде най-безопасното място за мен. Обърнах се и погледнах назад към задния вход. Никой не излезе. Броих до триста, след това за сигурност от триста до нула. Вратата остана затворена. Предпазливо, готов моментално да побягна, се върнах в бара и надзърнах в салона. Никаква полиция… И тогава се зароди една блестяща идея.

Влязох вътре и четиримата млади мъже на масата вдигнаха глави. Новодошлият седеше на едно от наскоро освободените места. Поклатих мрачно глава и се отпуснах на един стол.

— Porkacoj ги хванаха. И двамата.

— Казах на Бил, че му трябват нови документи. Не ме послуша — отвърна русият — онзи, който беше дошъл с предупреждението. Той опъна пръсти, ставите му изпукаха, после вдигна бирата си. — Твоите документи сигурно са наред.

— С просрочена дата са — отвърнах мрачно, после махнах на сервитьорката.

— Тогава е трябвало да си останеш в Пенсиделфия — подхвърли един от другите, луничав младеж облечен с безвкусна риза в златно и зелено.

— Откъде разбра, че съм от Пенсиделфия? — попитах аз.

Той се засмя презрително.

— С такъв груб акцент откъде другаде може да си?

В отговор и аз вътрешно му се изсмях презрително. Ставаше все по-добре и по-добре. Имах компания като мен, която бягаше от военна служба, един от тях, който може би работеше за полицията, и роден дом. Нещата се оправяха. Зарових нос в бирата си.

— Трябва да си набавиш нови документи — каза добронамереният предупредител, може би полицейски информатор. Подсмръкнах.

— Тук е лесно. Но в Пенсиделфия това не може да се направи.

— Тук също е трудно. Освен ако нямаш подходящи контакти.

Изправих се.

— Трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме, момчета.

Преди да изляза проверих да се уверя, че полицаите са си отишли. После излязох и зачаках. Миг по-късно новият ми приятел излезе и ми се усмихна.

— Умно. Няма нужда всички да знаят какво става. Казвам се Джак.

— Наричай ме Джим.

— Добро име, като всички, Джим. Колко можеш да дадеш?

— Не много. Имах лоша година.

— Ще те свържа с човека за три парчета. Той ще ти иска двайсет.

— Документите за самоличност не струват повече от десет. На теб се пада едно и половина.

— Не всички в дълбоката провинция са загубени, а? Дай ми моето и да тръгваме.

Платих му неговия дял, той се обърна напред, допрях върха на камата във врата му, точно под ухото и натиснах, докато пробих кожата. Когато му показах ножа с прясната капка кръв, той остана абсолютно неподвижен.

— Само малко предупреждение — казах. — Онези прасета чакаха да видят кого ще им посочиш. Това не е мой проблем. Но собствената ми кожа е. Разбрах, че играеш двойна игра. Играй честно с мен, иначе ще те намеря и ще те накълцам на парчета. Разбра ли?

— Разбрах… — отвърна той мрачно с треперещ глас. Прибрах ножа и го ударих по рамото.

— Харесваш ми, Джак. Бързо възприемаш.

Вървяхме, без да говорим. Надявах се, че си е направил верни заключения. Не обичах заплахите и когато бях заплашван, правех точно обратното на онова, което се искаше от мен. Но от опит знаех, че при дребните мошеници заплахите дават резултат. През част от времето.