Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Заповядай — каза тя, усмихна се и ми подаде тъмножълта папка с документи. — Вземи ги и иди на четвъртия етаж. Късмет във военната кариера.

Благодарих й. Щеше да бъде невъзпитано да не й благодаря и тръгнах назад към входната врата. Плътна редица от намръщени военни полицаи ми препречиха пътя.

— Четвърти етаж — казах аз, когато най-близкият ме погледна студено и повдигна кривака си.

Асансьорните кабини бяха огромни, достатъчни да поберат четирийсет души. Не потегляха преди да се напълнят. Натъпкани като сардели и нещастни, ние се качихме до четвъртия етаж, където онова, което ни очакваше, едва ли щеше да е много приятно. Когато вратата се отвори, една фигура, цялата в лентички, ордени и медали, и с червено лице пристъпи към нас и изрева:

— Излизайте! Излизайте! Не стойте там като тълпа педерасти! Мърдайте! Хайде, идиоти. От полицата вдясно вземете по един кашон и малък прозрачен сак. След това идете в далечния край на тази зала и се СЪБЛЕЧЕТЕ. Това ще рече да свалите дрехите си. ИСКАМ ДА КАЖА ВСИЧКО! Личните си вещи сложете в сака и през цялото време го дръжте в лявата ръка. Цивилните дрехи сложете в кашона и го занесете на масата в далечния край, където ще бъде запечатан, адресиран и изпратен по домовете ви. След войната или ще си ги получите, или ще бъдат заровени заедно с вас, в зависимост кое от двете ще настъпи по-напред. ДЕЙСТВАЙТЕ!

Действахме. Без ентусиазъм, с неохота, но нямахме избор. В това общество сигурно нудизмът беше забранен, защото младежите се разпръснаха, отидоха до стените, сгушиха се и започнаха да си свалят дрехите. Останах сам в центъра на залата, обект на суровото внимание на чудовището с нашивки: бързо се присъединих към останалите. Те толкова много не желаеха да разкрият своята свила се плът, че се разтакаваха и аз се оказах първи пред масата. Където един отегчен войник взе кашона ми, бързо го запечата, хвърли го пред мен и ми посочи големите моливи, висящи от тавана на ластични върви.

— Име-адрес-пощенски-код-най-близки роднини.

Той хвана следващия кашон и отново изпя като латерна изпразнените от съдържание от безкрайно повтаряне думи. Надрасках адреса на полицейския участък, където бяхме последния път и когато пуснах молива, срещуположният край на масата се отвори и кашонът изчезна. Много експедитивно. С пластмасов сак в лявата ръка и папка в дясната се присъединих към групата треперещи, голи млади мъже, навели глави, очакващи следващите заповеди. С дрехите им изглежда бяха изчезнали всички различия на личността.

— Сега отивате на осемнайсети етаж! — беше следващата заповед. Тръгнахме. По четирийсет наведнъж в асансьора, затваряне на врати, отваряне… и попаднахме в нещо като медицински ад.

Невъобразим шум, викове за внимание, издавани с рев заповеди. Доктори и санитари, облечени в бяло, мнозина с маски от плат на лицата ръгаха и издевателстваха в една пародия на медицинска практика. Сетивата се притъпяваха след изпълняваните един подир друг прегледи.

Един лекар — предполагам, че беше лекар, тъй като на врата си носеше стетоскоп — взе моята папка, подаде я на санитаря, после ме стисна за гърлото. Преди да мога и аз да го стисна, той извика на санитаря:

— Щитовидна, нормална. — Санитарят го записа, а лекарят ме натисна по корема.

— Херния, няма. Кашляй.

Това беше заповед и аз кашлях, докато облечените му в гума пръсти бъркаха в гърлото ми.

Имаше още, но ще посоча само основните моменти.

Кабинетът за анализ на урина, където стояхме треперещи на редици, всеки стиснал току-що напълнена книжна чаша. Редицата ни бавно се местеше на пръсти, защото подът беше мокър, към облечения в бяло, с бяла маска, в ботуши и гумени ръкавици санитар, който потапяше пипета за еднократна употреба във всяка чаша и капваше една капка в отделна секция на голяма, разделена на секции химическа табла. Изхвърляше пипетата в един препълнен контейнер, поглеждаше химическата реакция. Викаше: „Отрицателна, Следващия!“ — и продължаваше.

Или прегледът за хемороиди. Доброто възпитание не позволява подробно описание, затова ще кажа само, че прегледът включваше две редици наведени напред младежи, стиснали с ръце глезени и един демоничен лекар, също наведен, който минава зад редиците с насочено в тях фенерче.

Или инжекциите, ах, тези инжекции. Когато редицата мина напред, видях, че младежът пред мен е културист. Между тънките като вейки ръце и слаби колене на другите момчета неговите бронзови бицепси и лъщящи гърди бяха истински монумент на мъжественост. Той се обърна към мен с разтревожен израз на изпъкналите мускули на лицето.

— Не обичам иглите — каза културистът.

— Кой ли ги обича — съгласих се аз.